За да разбереш живота, като понятие трябва да изчетеш всички книги и пак няма да знаеш всичко, но всеки, които чете книги знае, че те обясняват едни и същи неща от различни гледни точки. Защо да не градиш собственото си Аз от фантазиите на другите хора, свързвайки ги с твоята собствена. Понякога се чудя дали всъщност всички не сме луди? Малко са хората, които живеят в крак с времето, а тези, заблудените, когато го осъзнаят се мръщят и се оплакват от собствената си заблуда, създавайки негативна среда за всичко покрай тяй. Всичко има възходи и падения. А ти, човеко, който четеш това си минавал вече от тук, знаеш, че няма по-велико от това да чувстваш, за това сме хора. Система от мрежи. Просто седиш и всичко, което се случва просто се случва. Ти си просто посредник на това, което има покрай теб. Събираш се във Всичко и то се събира в теб. Мислиш и чувстваш едновременно. Хората винаги сме на границата на това, което се случва. Отнесени в ежедневието си просто забравяме, че можем да го контролираме. Не друго, а себе си, собственото си тяло. Всеки един от нас мисли, колко силна е мисълта е друго.
Поглеждам дървото, което е пред вкъши то е толкова величествено. Отпускам се и виждам как с поглед, леко, всяко едно листо се впуска в танц със себе си. Усещам вятъра и сетивата ми биват погъделичкани. Впускам се в цветовете. Забравям да дишам и за момент всичко спира. Няма друго около мен, само зелено, синьо, червено, оранжево, птици, сгради...Света. А аз просто си седя тук на моята тераса и пиша, чувствам се добре, не е нужно да извършвам нещо друго освен това. Толкова е просто, а когато ми потрябва нещо, просто ставам и го правя.
Тръгвам на пътешествие, някъде из моите раздели за време. Искам да се разбера. Защото както ми каза веднъж едно момче "In the end of the day it doesn't matter.." За това, ако сама изгубя себе си ще бъде най-голямата трагикомедия. Но аз не искам да се губя, защото точно на края на всеки ден, след всички срещи с различни хора, всеки остава сам. Влюбените хора сме много глупаво племе, пълни овце. Няма лошо, разбира се, но ако това да си влюбен ти коства всичката положителна енергия, вливайки се отново и отново без резултат, сякаш човекът срещу теб е безчувствен, къде е смисъла да се хабиш,а , човеко? Губи се, нали? И ако няма кой друг, ще седиш и ще се самосъжаляваш? Не мисля така. За това по един среден пръст на всичко. Да. Защото Аз избирам. Защото имам правото.
Продължавам напред, била съм просто в един тъмен коридор, търсех светлина, а просто трябваше да щракна със запалката и всичко стана от самосебеси. Не че ме е страх от тъмното, вече не съм на 6, не ме е страх от чудовищата под леглото или тези, които се крият в сенките. Страх ме е от собствените ми страхове, защото тях, Аз ги подбуждам и подклаждам, но отново. Среден пръст. Не един, а два. Защото ако ще бъда водена от нещо, то би било желанието ми за живот, да чувствам, да бъда. А не да се крия в страховете си, защото никой не може да отрече, че всеки обича да се обвива в тях понякога, просто за да види има ли някой, който да премахне болката. И тогава се усмихвам, защото за себе си Аз съм този човек. Да, чувствам се като дете, понякога, искам да се разплача, да тропна с крак, но няма да променя нищо. Това да влагаш себе си във всичко, дори и с добри намерения, е грешка. Защото раздавайки се, в един момент осъзнаваш, че няма на къде повече и тогава разбираш, че собственото ти съществуване се е обърнало на 180 градуса. Любов? Не, мерси. Имам си достатъчно. Да, точно така, защото продължавам напред и няма да позволя някой да ме спре.
Градация. Самооценка и самоизграждане. Чак когато обърна нещата просто прибирам всяко едно чудовище в килера, заключвам вратата и макар и с нежелание гълтам ключа. За да е вътре в мен. Сама да бъда собствения си ключ, за да няма врата, която да ми се опре. Да, защото продължавам напред, защото това да си силен е нещото, което винаги ще ти трябва. Изправям се, отупвам се след като съм паднала и започвам да се смея. Май си счупих нещо? Да, сърцето. Въпреки че то продължава да бие вътре в мен, опитва се да ми подскаже, че нищо не е свършило, но аз продължавам напред и нагоре. А аз, в стремежа си да не бъда себе си, паднах. Но не боли, възходи и падения ще има цял живот, тогава защо седя тук? Оглеждам се в себе си, осъзнавайки, че няма да се дам. Аз ще бъда себе си, изправена на двата си крака, с усмивка на лице и когато те видя ще се усмихна, ще помахам и отново ще продължа напред. Просто не си струва страданието, ей така, за нищо. Вървя и си подсвирквам по улиците, защото не ме интересува. Защото детето в себе си, ще оставя да живее цял живот, но то е малко момиченце, което така и не се научи какво да прави. Аз сама се пазя. И ще продължавам, заключвам се. Така трябва да бъде, а показвайки колко уязвим е един човек е сякаш да признае, че е победен от тази така "страшна" игра Живот. Разликата е, че за мен животът ми не е игра. Аз не съм играчка, изфабрикувана от някоя фабрика. Аз не съм Барби :) Смея се сама на себе си, защото самоиронията е важна. Да, малко момиче, наивно, глупаво, сляпо дори за някои неща, но пък силно. И един ден момичето порасна, спря да бъде уязвимо, закрепи се сама. Защото ако не друго, то времето лекува раните. Един красив роман, по средата на есента, някъде на една пейка в Морската градина, с кафе в ръка. Там ще съм аз и ще продължавам да се усмихвам на слънцето, защото всичко е пред мен.
За това, красив непознати, не искам да знам името ти. Не искам да оставаш при мен, защото ме е страх да не се влюбя отново. Нека потанацуваме, едно красиво танго, да изживея страстта, след това сякаш от никъде да изчезнеш. Аз ще седна отново и ще се усмихна. Защото Аз съм тук, ако не друг. Пътешествия? Думи? Чувства? Душа? Всичко. Можеш да го видиш в очите му. Но веднъж вече бях тук, бях в едни красиви зелени очи някъде преди години, сега ще ти помахам и просто ще се усмихна, продължавайки напред. Защото Ти, няма никога да разбереш, ще се затворя сама в кръг, кръгът на щастието, в една кръгла стая с огледала, но няма да се изплаша от различните отражения. Изведнъж отраженията се променят. Виждам Вас, хората, които значат нещо за мен, хората, които са ме докоснали и са ми подарили много усмивки и красиви спомени. Усмихвам ви се, махам ви и започвам да ви говоря. Благодаря ви, защото ви има, защото дори и да не знача нищо за вас, вие значите нещо за мен. Мога да се опитам да събера малка част от опита ви, да направя собствените си заключения и отново да се върна в себе си, защото имам доверие. Защото аз ви подкрепям. Защото във вас виждам приятели. Светя като слънце, да, защото изпитвам обич, позитивни вибрации и се снишавам тихо, излитам от тук и минавам през различните огледала, целувам всеки един от вас по главата с лекия бриз и отново се връщам при себе си, с надеждата да съм подарила и аз на някой усмивка в сивия му ден. Сърцето ми бие с всичка сила, помпа, изтласква, но не го е страх. Защото Аз мога да обичам. Защото на края на деня ще се сетя за Вас и ще кажа, е, да, няма значение, но нека се разходим, нека идем на пътешествие. И тогава на крилата на собствената ми фантазия ще ви отведа в един различен свят. Не, не като в Алиса в страната на чудесата, или пък в Огледалния свят. Някъде отвъд това, някъде много по-навътре, там където имаше преди време едно пламъче, което сега е огън. Да, защото да имаш огън в сърцето си е важно. И всички ще полетим заедно, а когато се върнем и се погледнем в очите ще започнем да се смеем, смях до сълзи. Трагикомедия? Да, понякога считам възгледа към живота си за една трагикомедия. Но какво по-хубаво от това да се смееш на най-голямата драма? И въпреки сълзите, които избиват от вътре навън, да се смееш по-силно и по-силно, както се смеят и се радват хиляди малки деца. Защото всички имаме по едно малко дете в себе си, за което трябва да се грижим сами. Виждам, че отдавна съм подминала тъмния коридор, многото различни едноименни стаи, дали с чувства или хора, дали с някое чудовище. Минала съм през тъмните гори, изпълнени с ужас и отдавна съм отлетяла, защото аз ще бъда като вятърът ще се нося из въздуха и ще раздавам щастие на тези, които въпреки всичките ми страхове са ме крепяли и са се смяли в лицето на Жестокостта. И ето там аз ще седна с вас, ще ви озаря с усмивка и ще продължа да ви слушам, както може да слуша един приятел.
Поглеждам дървото, което е пред вкъши то е толкова величествено. Отпускам се и виждам как с поглед, леко, всяко едно листо се впуска в танц със себе си. Усещам вятъра и сетивата ми биват погъделичкани. Впускам се в цветовете. Забравям да дишам и за момент всичко спира. Няма друго около мен, само зелено, синьо, червено, оранжево, птици, сгради...Света. А аз просто си седя тук на моята тераса и пиша, чувствам се добре, не е нужно да извършвам нещо друго освен това. Толкова е просто, а когато ми потрябва нещо, просто ставам и го правя.
Тръгвам на пътешествие, някъде из моите раздели за време. Искам да се разбера. Защото както ми каза веднъж едно момче "In the end of the day it doesn't matter.." За това, ако сама изгубя себе си ще бъде най-голямата трагикомедия. Но аз не искам да се губя, защото точно на края на всеки ден, след всички срещи с различни хора, всеки остава сам. Влюбените хора сме много глупаво племе, пълни овце. Няма лошо, разбира се, но ако това да си влюбен ти коства всичката положителна енергия, вливайки се отново и отново без резултат, сякаш човекът срещу теб е безчувствен, къде е смисъла да се хабиш,а , човеко? Губи се, нали? И ако няма кой друг, ще седиш и ще се самосъжаляваш? Не мисля така. За това по един среден пръст на всичко. Да. Защото Аз избирам. Защото имам правото.
Продължавам напред, била съм просто в един тъмен коридор, търсех светлина, а просто трябваше да щракна със запалката и всичко стана от самосебеси. Не че ме е страх от тъмното, вече не съм на 6, не ме е страх от чудовищата под леглото или тези, които се крият в сенките. Страх ме е от собствените ми страхове, защото тях, Аз ги подбуждам и подклаждам, но отново. Среден пръст. Не един, а два. Защото ако ще бъда водена от нещо, то би било желанието ми за живот, да чувствам, да бъда. А не да се крия в страховете си, защото никой не може да отрече, че всеки обича да се обвива в тях понякога, просто за да види има ли някой, който да премахне болката. И тогава се усмихвам, защото за себе си Аз съм този човек. Да, чувствам се като дете, понякога, искам да се разплача, да тропна с крак, но няма да променя нищо. Това да влагаш себе си във всичко, дори и с добри намерения, е грешка. Защото раздавайки се, в един момент осъзнаваш, че няма на къде повече и тогава разбираш, че собственото ти съществуване се е обърнало на 180 градуса. Любов? Не, мерси. Имам си достатъчно. Да, точно така, защото продължавам напред и няма да позволя някой да ме спре.
Градация. Самооценка и самоизграждане. Чак когато обърна нещата просто прибирам всяко едно чудовище в килера, заключвам вратата и макар и с нежелание гълтам ключа. За да е вътре в мен. Сама да бъда собствения си ключ, за да няма врата, която да ми се опре. Да, защото продължавам напред, защото това да си силен е нещото, което винаги ще ти трябва. Изправям се, отупвам се след като съм паднала и започвам да се смея. Май си счупих нещо? Да, сърцето. Въпреки че то продължава да бие вътре в мен, опитва се да ми подскаже, че нищо не е свършило, но аз продължавам напред и нагоре. А аз, в стремежа си да не бъда себе си, паднах. Но не боли, възходи и падения ще има цял живот, тогава защо седя тук? Оглеждам се в себе си, осъзнавайки, че няма да се дам. Аз ще бъда себе си, изправена на двата си крака, с усмивка на лице и когато те видя ще се усмихна, ще помахам и отново ще продължа напред. Просто не си струва страданието, ей така, за нищо. Вървя и си подсвирквам по улиците, защото не ме интересува. Защото детето в себе си, ще оставя да живее цял живот, но то е малко момиченце, което така и не се научи какво да прави. Аз сама се пазя. И ще продължавам, заключвам се. Така трябва да бъде, а показвайки колко уязвим е един човек е сякаш да признае, че е победен от тази така "страшна" игра Живот. Разликата е, че за мен животът ми не е игра. Аз не съм играчка, изфабрикувана от някоя фабрика. Аз не съм Барби :) Смея се сама на себе си, защото самоиронията е важна. Да, малко момиче, наивно, глупаво, сляпо дори за някои неща, но пък силно. И един ден момичето порасна, спря да бъде уязвимо, закрепи се сама. Защото ако не друго, то времето лекува раните. Един красив роман, по средата на есента, някъде на една пейка в Морската градина, с кафе в ръка. Там ще съм аз и ще продължавам да се усмихвам на слънцето, защото всичко е пред мен.
За това, красив непознати, не искам да знам името ти. Не искам да оставаш при мен, защото ме е страх да не се влюбя отново. Нека потанацуваме, едно красиво танго, да изживея страстта, след това сякаш от никъде да изчезнеш. Аз ще седна отново и ще се усмихна. Защото Аз съм тук, ако не друг. Пътешествия? Думи? Чувства? Душа? Всичко. Можеш да го видиш в очите му. Но веднъж вече бях тук, бях в едни красиви зелени очи някъде преди години, сега ще ти помахам и просто ще се усмихна, продължавайки напред. Защото Ти, няма никога да разбереш, ще се затворя сама в кръг, кръгът на щастието, в една кръгла стая с огледала, но няма да се изплаша от различните отражения. Изведнъж отраженията се променят. Виждам Вас, хората, които значат нещо за мен, хората, които са ме докоснали и са ми подарили много усмивки и красиви спомени. Усмихвам ви се, махам ви и започвам да ви говоря. Благодаря ви, защото ви има, защото дори и да не знача нищо за вас, вие значите нещо за мен. Мога да се опитам да събера малка част от опита ви, да направя собствените си заключения и отново да се върна в себе си, защото имам доверие. Защото аз ви подкрепям. Защото във вас виждам приятели. Светя като слънце, да, защото изпитвам обич, позитивни вибрации и се снишавам тихо, излитам от тук и минавам през различните огледала, целувам всеки един от вас по главата с лекия бриз и отново се връщам при себе си, с надеждата да съм подарила и аз на някой усмивка в сивия му ден. Сърцето ми бие с всичка сила, помпа, изтласква, но не го е страх. Защото Аз мога да обичам. Защото на края на деня ще се сетя за Вас и ще кажа, е, да, няма значение, но нека се разходим, нека идем на пътешествие. И тогава на крилата на собствената ми фантазия ще ви отведа в един различен свят. Не, не като в Алиса в страната на чудесата, или пък в Огледалния свят. Някъде отвъд това, някъде много по-навътре, там където имаше преди време едно пламъче, което сега е огън. Да, защото да имаш огън в сърцето си е важно. И всички ще полетим заедно, а когато се върнем и се погледнем в очите ще започнем да се смеем, смях до сълзи. Трагикомедия? Да, понякога считам възгледа към живота си за една трагикомедия. Но какво по-хубаво от това да се смееш на най-голямата драма? И въпреки сълзите, които избиват от вътре навън, да се смееш по-силно и по-силно, както се смеят и се радват хиляди малки деца. Защото всички имаме по едно малко дете в себе си, за което трябва да се грижим сами. Виждам, че отдавна съм подминала тъмния коридор, многото различни едноименни стаи, дали с чувства или хора, дали с някое чудовище. Минала съм през тъмните гори, изпълнени с ужас и отдавна съм отлетяла, защото аз ще бъда като вятърът ще се нося из въздуха и ще раздавам щастие на тези, които въпреки всичките ми страхове са ме крепяли и са се смяли в лицето на Жестокостта. И ето там аз ще седна с вас, ще ви озаря с усмивка и ще продължа да ви слушам, както може да слуша един приятел.
