Хладнокръвие.

Изстрели от движеща се кола се целят по мен.
Вече знам, че са намерили трупа. Бягам.  Няма куршуми за съзнанието сънуващо в будно състояние. Аз не съществувам на радара им. Няма ме на картата. Не знаят коя съм.
Изчезвам.

„ Обичам това място, мамка му! Обичам това море! „
 Мисля си аз докато бягам в почти непрогледната мъгла. Единствено светлините се открояват слабо в сивкавото - черно пространство.  Кълбета от светлини в различни цветове се размазват пред погледа ми.
Едни навяваха усещане на студ, други на игнорация. Всяка една емоция изпитана в мига, отразена в сфери.
Носех се в тъмата и преминавах плавно препятствията около себе си. Извисявах се все по-нагоре и с грация свистях през въздуха.  

„ Кучката ми развали вечерта. Заслужаваше си го! „
Мисля си докато ехидно си казвам наздраве с коктейл в ръка.
Самодостатъчна и доволна от деня. Гола, открита пред себе си.
Пускам си класическа музика, пълня ваната си с гореща вода. Паля ароматни свещи.
Като не пропускам да си подаря по една усмивка всеки път разминавайки се с огледалото.
Това са моментите , в които мога да бъда себе си изцяло. Всяка дреха, всеки поглед ме обременява с тежест на чужди възгледи. Използвам силата и отклонявам всичките си демони, които съскат иззад пукнатините.  Влизам в банята и се удостоявам с поглед. Този път не е моят поглед. Непознат женски, обвинителен поглед, затворен в мен, крещящ с тишината и студа си.
За стотна от секундата знаех, че това е нейният последен дъх, част от малкото пренесло се към мен.. 
Отблъснах и тази последна частица.
„Пространството е твърде необятно, но притегателно. Хората са твърде уплашени, закачат се едни за други, стават стадо. Трябва малка тежест за по-далечни за съзнанието пътувания. „
Пробих моментната преграда между собствените си гледни точки. Събрах се в едно цяло и се насладих на обкръжаващата ме топлина, обвита в непробиваемо хладнокръвие.
Отново разлиствам вътрешните декори.

Изострям сетивата си и се вслушвам във вятъра.
  Рязко, спирачки форсират на далечната улица , но звукът е като от случайно изникнал спомен на подсъзнанието ми.

Вадя кутия цигари от джоба на якето си и паля една. Пушекът преминава през цялото ми тяло. Бавно засищащ, бързо превръщащ се в копнежи дим. Усмихвам се спокойно. Наслаждавам се и като разлистващи се страници на книга, но в реалността, отново си представям.
Като декори, които оживяват сами, на театър, където се случва магия.  А аз съм главния режисьор, състав и публика, докато някой се опитваше да провали представлението ми.

  

В точно 01.00 вечерта бях на уреченото място със спортен, леко захабен от времето, сак.
Чакам , за да завърша сделка, в която дори не знам защо участвам. Знам, че отново ще искат да си играем игрички. Играех. За себе си. Да върви по дяволите другото. Когато можеш да бъдеш Бог сам за себе си, виждаш това и в другите. Те също са хора. Не съм по-различна. Но знаех, а те Не.
Изострени сетива. Обгръща ме мъгла. Превръщам се в турист, тръгнал на мисия.  Аз съм Аз. За част от секундата разбирам следващия ход на трети невидим за мен играч. Знам как ще се възползвам.

Тя бе на не повече от двадесет и две, естествено русокоса, със зелени бадемови очи и красива усмивка. Коза(да я наречем така) се беше влюбила в мен. Говореше ми за какви ли не неща.
А аз слушах, не чувах и думичка, но кимах и се усмихвах, като от време на време се разсмивах, за да се почувства добре.  Поканих я на среща, съпроводих я до входната си врата, тя прие и следващите ми покани. ....

..Пренощувахме заедно.

Сега с плавна, но уверена крачка, леко притичваше към пейката, на която седях.
Паркът, в който бях избрала да чакам, бе празен по това време на денонощието. Имах лесен достъп до различни варианти на изход за всякакви развои  следващите събития.
 
 „Защо не отговаряш на обажданията ми? Кога ще се видим? Аз направила ли съм нещо? Какво ти има? Защо не разговаряш с мен? Прекарахме толкова страхотно! Моля те, кажи ми нещо?! „

Поредица от безсмислени въпроси. Отчаяние крещят един по един като дори не ги отразявам. С мисловен удар отблъсквам всички и ги съсичам един по един.
 
В следващия момент наблюдавам се, отгоре някъде, как плавно премествам фибата в ръката си. Накланям се напред като манипулационно си мисля как искам да я целуна по врата. Тя протяга шия и затваря очи.
"Супер, няма да се налага да я докосвам дори.."
С правилната сила и точност – удар в сънната артерия, тихо, бързо, безгрешно. Не проверявам пулса ѝ – дори не ме интересува дали диша. Празният сак и тя бяха достатъчно послание.

Изправям се и фокусирам върху далечна, предварително избрана от мен дестинация, невидима за кръгозора ми на момента. Обграждат ме различни по консистенция и гъстота цветове. Всеки ме обгръща и ми дава позволението да разполагам с тях. Да развихрям  буря.
Размити спомени замъгляват очите ми. Започвам да проектирам сама на себе си.

Пия сухо Мартини на личния си домашен бар, в обкръжението на собствената ми особа. Доволно се усмихвам. Предвкусвайки зелените маслини. Почти усещайки лапата на прекрасния Джордж. 3 годишен ретривър.

Мъгла. Усещам сякаш чуждо сърцебиене в себе си. Сякаш това не е моят ритъм, пулс.
Някой се прицелва. Знам го.
Скачам към земята и се мятам в храстите.
Знам какво ще чуя след миг....