Изгубих я.
Музата.
Дали някъде между усмихнатите целувки спиращи дъха?
Или в сълзите на изпращане....
А може би в тишината на заснежената гора..
избягала от шума на забързания прашен град.
Къде да я потърся, или тя ще ме намери...
Оглеждам се в небето, отразявам облаци с очи
Има там няколко сълзи, но надявам се не си личи..
Бягам срещу дъжда, гали ме нежно с капки, целува ме...
Утеха ми дава, виждам и небето плаче заедно с мен..
За красотата, за шума от вятъра люлеещ клоните..
За птицата песнопойка , за котенцето, което се крие в някоя кутия..
За усмивката на някой непознат..
За самотата , за любовта..
За онази двойка, която се крие от дъжда и тананика 'там ти ри рам ти ри ри рам'
За приятелите, смеещи се в кръгче в парка, които дъжда измива от неволите по света..
За всички, които дишат и чувстват.

За подадената ръка на в нужда изпаднал

За целувката, която Ти ми подари 

За пълнотата в душата, която ме прероди.. 

За онези последни две - три сълзи.

Често докато вали отварям прозореца си, за да слушам дъжда.
Чувам и вятъра , които със замах нахлува в стаята, подканва завесите да се поклащат замаяни в такт с шума от капките.
Безмълвни гларуси се реят тук таме като мухи без глави, наслаждавайки се на летежа си.
Коминът на Операта цяла зима оповестява , че там кипи от усмивки и живот, а хората въпреки парещия студ навън се превъплъщават заедно с артистите в различни роли.
Мрачното време навън вече не ме прави сива, студена.
Напротив.
Грея по-силно от всякога.
Изпълнена от светлината на въображението.

Така обичам кафето си.

Точно така обичам кафето си...
Шепне с аромата си още от кухнята .
Бавно съблича завивките....
Слънчевото утро започва да гали с топлина голотата.
Лъчи се прокрадват през завесите и закачливо намигат.
Усмивката ти рано сутрин изгрява пред мен с голяма чаша горещо кафе.
Точно така обичам кафето си...
Поставям го на рафта и с притворени очи , като морска вълна, обгръщам тялото ти...
Лек мирис на ванилия и уиски се понасят върху музикални джазови вълни.
Дали и кафето е толкова сладко както кожата ти, или мога да смеся вкусовете им...
Дали изгарям, или върховете на пръстите са нажежено желязо...
Горещо кафе стичащо се по извивките, като река в ръкава си, стремглаво проправяща си път напред.

Така обичам кафето си...
Без захар, с мед и канела.
Щипка ванилия.
Мляко. 
Сметана.
Най- ми е вкусна обаче капката от устните ти докато ми подаряваш нежна целувка.
Точно така обичам кафето си...
На точния връх на горчиво и сладко. 
Да усещам всяка една от съставките, преплела се в танц.
Леко да изгарям устни с първите глътки.
Да поемам аромата му дълбоко, загатвайки вкуса.
Точно така обичам кафето си...
Студено. 
Чакащо на нощното шкафче да бъде изпито.
Наслаждавайки се на стенещата тишина.