Есента...
Тя никога не идва сама.
Носи на раменете си меланхолия и мъгла.
Забулена вечно в оранжеви, червени и жълти листа,
обрича всеки по пътя си да почувства поне капка тъга.
С буреносни сиви коси покрива града
тихо разплаква се и прегръща деня.
Есента... тя никога не идва сама.
Губиш се в нея и ѝ подаваш ръка.
Виждаш ли смисъл? Виждаш ли лъч светлина?
Или само наужким залъгваш се, че има смисъл в това?
Не есента ме разплака в нощта, а тази нейна приятелка -
меланхолията.
Виж я как плаче плаче, но усмивка прокрадва се под гримасата на тъга.
Защо така държи есента в плен тегобен на своята изкривена истина?
Чуй ме, момиче, не губи своята пъстрота!
Макар и за миг унесена в красота създадена от меланхолия.
Обичай, душа, усмихни се, нека звездите блестят в нощта!
В нощта която показа ми цветовете, цветовете на твоята сърцевина.
Стига толкова меланхолия! Стига тъга!
Не се чувствай изгубена и не забравяй това :
докато те има, докато ме има.. никога няма да бъдем изгубени в самота.
А със спомен за слънцето ще дочакаме лятото с неговата еуфория.
И ще дойде то и ще забравим за това,
че някога били сме изгубени, че някога чувствали сме тъга.
Защото ще имаме себе си, защото ще има смисъл в това
да плачем от щастие влюбени,
вюбени в магията и сезоните на света.
Посветено на най-добрата ми приятелка
Б.П Сюжетна
