Музата на изгрева.

събуждам се и вглеждам се: един таван, в позната цветна стая.
от горе нечие лице ме наблюдава,
премигнах бързо и сега те няма.
"сън ли си?" попитах те .
но в миг забравям твоя лик и тихичко въздишам "виждам те, усещам те." , но говоря сякаш на тавана.
като пеперуда, от пашкула си току излязла, нежно аз протягам се.
разни думи из главата ми въртят се, вътре в лабиринти лутам се.
хаоса собствен да пренаредя желая, но все оплитам се.
възлите да срежа как мечтая, ала те повече затягат се.
на Земята паднах и останах седнала почти до края на мокрото паве.
ръката си към мене ти протегна и завладя ме тъй както до сега не бе успяло никое море.
ти музата ми ли реши да бъдеш, или си просто някой непознат, който
за миг, с поглед ме докосна и забравих аз какво е мрак.
защото там, на малката ни гара, всяка нощ, теб аз чакам пак.
допушвам все 'последната' цигара и жадно търся тебе, своя непознат.
дали е тъй невинна, оформяща се пъпка цвят,  на все още не поникнала червена роза, нейде в този чуден, скромен морски град.
вълна от страсти ни залива, към дълбините тежко ни влече.
не съм била май нивга по- щастлива, ей, пъстрооко ми момче!
къде ме срещна с теб съдбата? защо ме сблъска с теб така, че
в мига на срещата чудата, загубих аз своите слова?

За да разбереш живота, като понятие трябва да изчетеш всички книги и пак няма да знаеш всичко, но всеки, които чете книги знае, че те обясняват едни и същи неща от различни гледни точки. Защо да не градиш собственото си Аз от фантазиите на другите хора, свързвайки ги с твоята собствена. Понякога се чудя дали всъщност всички не сме луди? Малко са хората, които живеят в крак с времето, а тези, заблудените, когато го осъзнаят се мръщят и се оплакват от собствената си заблуда, създавайки негативна среда за всичко покрай тяй. Всичко има възходи и падения. А ти, човеко, който четеш това си минавал вече от тук, знаеш, че няма по-велико от това да чувстваш, за това сме хора. Система от мрежи. Просто седиш и всичко, което се случва просто се случва. Ти си просто посредник на това, което има покрай теб. Събираш се във Всичко и то се събира в теб. Мислиш и чувстваш едновременно. Хората винаги сме на границата на това, което се случва. Отнесени в ежедневието си просто забравяме, че можем да го контролираме. Не друго, а себе си, собственото си тяло. Всеки един от нас мисли, колко силна е мисълта е друго.
Поглеждам дървото, което е пред вкъши то е толкова величествено. Отпускам се и виждам как с поглед, леко, всяко едно листо се впуска в танц със себе си. Усещам вятъра и сетивата ми биват погъделичкани. Впускам се в цветовете. Забравям да дишам и за момент всичко спира. Няма друго около мен, само зелено, синьо, червено, оранжево, птици, сгради...Света. А аз просто си седя тук на моята тераса и пиша, чувствам се добре, не е нужно да извършвам нещо друго освен това. Толкова е просто, а когато ми потрябва нещо, просто ставам и го правя.
Тръгвам на пътешествие, някъде из моите раздели за време. Искам да се разбера. Защото както ми каза веднъж едно момче "In the end of the day it doesn't matter.." За това, ако сама изгубя себе си ще бъде най-голямата трагикомедия. Но аз не искам да се губя, защото точно на края на всеки ден, след всички срещи с различни хора, всеки остава сам. Влюбените хора сме много глупаво племе, пълни овце. Няма лошо, разбира се, но ако това да си влюбен ти коства всичката положителна енергия, вливайки се отново и отново без резултат, сякаш човекът срещу теб е безчувствен, къде е смисъла да се хабиш,а , човеко? Губи се, нали? И ако няма кой друг, ще седиш и ще се самосъжаляваш? Не мисля така. За това по един среден пръст на всичко. Да. Защото Аз избирам. Защото имам правото.
Продължавам напред, била съм просто в един тъмен коридор, търсех светлина, а просто трябваше да щракна със запалката и всичко стана от самосебеси. Не че ме е страх от тъмното, вече не съм на 6, не ме е страх от чудовищата под леглото или тези, които се крият в сенките. Страх ме е от собствените ми страхове, защото тях, Аз ги подбуждам и подклаждам, но отново. Среден пръст. Не един, а два. Защото ако ще бъда водена от нещо, то би било желанието ми за живот, да чувствам, да бъда. А не да се крия в страховете си, защото никой не може да отрече, че всеки обича да се обвива в тях понякога, просто за да види има ли някой, който да премахне болката. И тогава се усмихвам, защото за себе си Аз съм този човек. Да, чувствам се като дете, понякога, искам да се разплача, да тропна с крак, но няма да променя нищо. Това да влагаш себе си във всичко, дори и с добри намерения, е грешка. Защото раздавайки се, в един момент осъзнаваш, че няма на къде повече и тогава разбираш, че собственото ти съществуване се е обърнало на 180 градуса. Любов? Не, мерси. Имам си достатъчно. Да, точно така, защото продължавам напред и няма да позволя някой да ме спре.
Градация. Самооценка и самоизграждане. Чак когато обърна нещата просто прибирам всяко едно чудовище в килера, заключвам вратата и макар и с нежелание гълтам ключа. За да е вътре в мен. Сама да бъда собствения си ключ, за да няма врата, която да ми се опре. Да, защото продължавам напред, защото това да си силен е нещото, което винаги ще ти трябва. Изправям се, отупвам се след като съм паднала и започвам да се смея. Май си счупих нещо? Да, сърцето. Въпреки че то продължава да бие вътре в мен, опитва се да ми подскаже, че нищо не е свършило, но аз продължавам напред и нагоре. А аз, в стремежа си да не бъда себе си, паднах. Но не боли, възходи и падения ще има цял живот, тогава защо седя тук? Оглеждам се в себе си, осъзнавайки, че няма да се дам. Аз ще бъда себе си, изправена на двата си крака, с усмивка на лице и когато те видя ще се усмихна, ще помахам и отново ще продължа напред. Просто не си струва страданието, ей така, за нищо. Вървя и си подсвирквам по улиците, защото не ме интересува. Защото детето в себе си, ще оставя да живее цял живот, но то е малко момиченце, което така и не се научи какво да прави. Аз сама се пазя. И ще продължавам, заключвам се. Така трябва да бъде, а показвайки колко уязвим е един човек е сякаш да признае, че е победен от тази така "страшна" игра Живот. Разликата е, че за мен животът ми не е игра. Аз не съм играчка, изфабрикувана от някоя фабрика. Аз не съм Барби :) Смея се сама на себе си, защото самоиронията е важна. Да, малко момиче, наивно, глупаво, сляпо дори за някои неща, но пък силно. И един ден момичето порасна, спря да бъде уязвимо, закрепи се сама. Защото ако не друго, то времето лекува раните. Един красив роман, по средата на есента, някъде на една пейка в Морската градина, с кафе в ръка. Там ще съм аз и ще продължавам да се усмихвам на слънцето, защото всичко е пред мен. 
За това, красив непознати, не искам да знам името ти. Не искам да оставаш при мен, защото ме е страх да не се влюбя отново. Нека потанацуваме, едно красиво танго, да изживея страстта, след това сякаш от никъде да изчезнеш. Аз ще седна отново и ще се усмихна. Защото Аз съм тук, ако не друг. Пътешествия? Думи? Чувства? Душа? Всичко. Можеш да го видиш в очите му. Но веднъж вече бях тук, бях в едни красиви зелени очи някъде преди години, сега ще ти помахам и просто ще се усмихна, продължавайки напред. Защото Ти, няма никога да разбереш, ще се затворя сама в кръг, кръгът на щастието, в една кръгла стая с огледала, но няма да се изплаша от различните отражения. Изведнъж отраженията се променят. Виждам Вас, хората, които значат нещо за мен, хората, които са ме докоснали и са ми подарили много усмивки и красиви спомени. Усмихвам ви се, махам ви и започвам да ви говоря. Благодаря ви, защото ви има, защото дори и да не знача нищо за вас, вие значите нещо за мен. Мога да се опитам да събера малка част от опита ви, да направя собствените си заключения и отново да се върна в себе си, защото имам доверие. Защото аз ви подкрепям. Защото във вас виждам приятели. Светя като слънце, да, защото изпитвам обич, позитивни вибрации и се снишавам тихо, излитам от тук и минавам през различните огледала, целувам всеки един от вас по главата с лекия бриз и отново се връщам при себе си, с надеждата да съм подарила и аз на някой усмивка в сивия му ден. Сърцето ми бие с всичка сила, помпа, изтласква, но не го е страх. Защото Аз мога да обичам. Защото на края на деня ще се сетя за Вас и ще кажа, е, да, няма значение, но нека се разходим, нека идем на пътешествие. И тогава на крилата на собствената ми фантазия ще ви отведа в един различен свят. Не, не като в Алиса в страната на чудесата, или пък в Огледалния свят. Някъде отвъд това, някъде много по-навътре, там където имаше преди време едно пламъче, което сега е огън. Да, защото да имаш огън в сърцето си е важно. И всички ще полетим заедно, а когато се върнем и се погледнем в очите ще започнем да се смеем, смях до сълзи. Трагикомедия? Да, понякога считам възгледа към живота си за една трагикомедия. Но какво по-хубаво от това да се смееш на най-голямата драма? И въпреки сълзите, които избиват от вътре навън, да се смееш по-силно и по-силно, както се смеят и се радват хиляди малки деца. Защото всички имаме по едно малко дете в себе си, за което трябва да се грижим сами. Виждам, че отдавна съм подминала тъмния коридор, многото различни едноименни стаи, дали с чувства или хора, дали с някое чудовище. Минала съм през тъмните гори, изпълнени с ужас и отдавна съм отлетяла, защото аз ще бъда като вятърът ще се нося из въздуха и ще раздавам щастие на тези, които въпреки всичките ми страхове са ме крепяли и са се смяли в лицето на Жестокостта. И ето там аз ще седна с вас, ще ви озаря с усмивка и ще продължа да ви слушам, както може да слуша един приятел.

ДА. ТИ си. Съществуваш. Дишаш. Храниш се. Живееш.  И всяка една енергия, една мисъл стига по някакъв начин до онова, което желаеш, идеята е да внимаваш какво милиш, да се насочваш към добрите неща, които усещаш и чувстваш и да се опитваш да освобождаваш съзнанието и подсъзнанието си. Опитвай се да достигаш до онази чистата мисъл, която е пряко свързана с това, което искаш. Баланса и равновесието не са просто две думи, които съществуват. Те са повече от това. Всеки един се стреми и търси това, но малцина са тези, които го постигат.
Ако си заобиколен от тъмнина, потърси светлината. Тя може да се изрази във всичко, тя е неограничена и стига да поискаш можеш да я намериш, да я видиш, да я усетиш, да я почувстваш. Тогава ти, сам за себе си, ще знаеш какво да направиш. Тръгваш след интуицията си и не забравяй, че искаш ли нещо, ще го получиш. Колко бързо, зависи само от теб. Ти сам за себе си, си една машина на времето, която може да достигне до всичко по начина, по който иска. Едновременно трябва да разграничаваш всичко, да го приемаш като нещо индивидуално, но и да се стремиш към него, осъзнавайки, че има утре, ако не за теб то за близките ти, ако не за тях, за децата ти, ако нито едно такова нещо няма значение, то тогава за всички други. Няма лошо в това да бъдеш егоист, но трябва да помниш, че си част от дадено общество. От теб зависи в какво общество си, в каква среда си, с какви хора общуваш. Осъзнаеш ли това, опитваш се да разбереш какво искаш. За това трябва време, хората в обкръжението винаги ще обръкват със "себе си" теб, но ти трябва да бъдеш индивидуален и същевременно да проявяваш разбиране към другите, а за да няма натрупване на излишни лоши чувства, трябва да искаш, да намираш това, което искаш. После мислиш. Поглеждаш нещото от всички възможни ъгли за теб и решаваш. Правиш го, случва се. Понякога няма мисъл за това, превръщаш го в нещо съвсем нормално, ежедневие, но не трябва да забравяш, че ти сам го правиш и винаги можеш да го развиваш и да се стремиш да се чувстваш добре без да влияеш лошо на хората около себе си. Различни хора, различни интереси, когато разбереш това. Когато осъзнаеш, че си сам Бог на Себе си, идва момента да се замислиш какво искаш. Да се усмихнеш на живота и да се подготвиш за всичко това, което те очаква. Да се заредиш с позитивни вибрации и да се опиташ да го правиш винаги, да бъдеш чист. Тогава ти Си. Започваш (макар не и за пръв път, като се замислиш) пътуване, чието начало го има, всичко това е тук, просто трябва да го приемеш и да продължиш с усмивка на лице (:

И докато седях и гледах отминаващите сиво бели облаци върху небето, отразяващо залязващото слънце, се замислих как един ден ще си припомня тази гледка и тя като картина ще изникне пред очите ми. Ще погълне погледа ми и ще изпълни сърцето ми с музика и топлина. За такива моменти живея, за тази красота, за енергията, с която ме зарежда. Усмихвам се, оценявам това, което имам. Лампата на прилично голямата тераса светна. Чувството, че някой мисли за мен и се грижи за нуждите ми ме кара да се чувствам спокойна. Доверието поражда доверие. Обич. Как да не се радвам на живота? Това. Е. Мое. Право. Правото на всеки един, човек. Кой може да обвини младите за жаждата им за живот? Усещам пулсиращата кръв във вените ми. Харесвам чувството на моето тяло. Отново се усмихвам. Усмивките пораждат усмивки. Всичко тепърва започва.. 

Сън ли си?

Още от онзи момент, когато го видя за пръв път нещо в нея се скърши. Няколко слънчеви лъчи, които си пробиваха път през гъстите зелени корони на дърветата осветиха лицето му и той повдигна главата си с усмивка. Тя променяше цялото му лице, караше го да сияе, правеше го красив. Всички думи изчезнаха, нямаше звуци, нямаше нищо. Просто една усмивка и всичко се промени. Тя бе готова да направи всичко, за да я види отново. Имаше чувството, че бе прогледнала за пръв път и беше като слепец, които за пръв път вижда слънцето. Всичко сякаш се случваше бавно, сякаш времето се разтягаше пред нея и се забавяше все повече и повече, докато за миг не спря изцяло. Миг, които продължи сякаш часове. И тогава той заговори...
Озова се в някаква гора, с непознати хора, но това сякаш не бе от значение, те не съществуваха за нея. Имаше го само онова момче, със заслепителна усмивка, което седеше до огъня и разказваше с мек кадифен глас за живота си. Тя слушаше с такъв интерес, възприемаше всяка една дума и осмисляше значението ѝ по няколко пъти за стотни от секундата, като една усмивка с разбиране грееше на лицето ѝ. Сенките от огъня правеха различни форми по тялото му, създавайки илюзия за лек шоколадов тен. Когато забеляза това единственото ѝ желание бе да я докосва, да я усеща до себе си, да я целува и сякаш за секунди нещата стигнаха до онзи миг, в който тя бе в прегръдките му, усещайки всяко едно издишване върху врата си, което я караше да настръхва. Целувка, още една. Миг след миг наслада, отпускайки сетивата си, усещаше тя и това я караше да забрави всичко. Нищо друго не съществуваше там в онази нощ, само тя и той. Времето сякаш бе спряло, единствено няколко птички пееха от време на време и оповестяваха присъствието си, създавайки прекрасен фон. От значение бяха единствено те, единствено движенията им, усещанията им, докосванията им. И там те говориха с часове, не им пречеше, доставяше им още по-голямо удоволствие, изучаваха другия и това, което разбираха сякаш им харесваше. В един момент заспаха прегърнати и слети един в друг след като очите им не издържаха и затвориха уморените си клепачи.
Сега от него бе останал само блед спомен в ума ѝ. Нямаше нищо, което да докаже, че това се бе случило. Той бе като сянка от един забравен сън, наблюдаваше я, скрит в дълбините на съзнанието ѝ и се опитваше да привлече вниманието ѝ, а тя..Тя осъзна, че той бе просто едно момче с прекалено чаровна усмивка, с която я бе омагьосало за един миг.. 

Пътуването във влака щеше да бъде едно интересно преживяване и за тримата и никой от тях не го отричаше. Тя тичаше, за да купи бира, но винаги бе била толкова непохватна, че собствените ѝ крака се вплетоха един в друг и тя се строполи по лице на пода. От мокрите, преди сиви, мръсни плочки се чу пукот, бе паднала на ръцете си. Изпсува на ум собствения си късмет, изправи се, избърса ръцете си в якето и влезе в магазина, купи бирите като отново изруга, че няма цигари там. Реши, че няма време да иде до друг магазин колкото и неприятно да ѝ изглеждаха 6 часа с 2 цигари. Излезе от магазина и отново се затича към влака. Не можеше да ги види, имаше прекалено много хора, а в тъмнината всички изглеждаха почти еднакво. Тичаше напред и се опитваше да види един сив анорак, но преди да успее една ръка я хвана и я дръпна към вагона. „Хайде де, ще изпуснем влака, къде напред тичаш?” ядосано каза той. Тя само изпуфтя и се нацупи. Сама знаеше, че няма да е за дълго, не можеше да му се сърди. Намериха свободно празно купе от първа класа и се настаниха, хората ги подминаваха, не смееха да се качат при тях, а тя се чувстваше толкова спокойна. Седнаха един срещу друг от страната на прозореца и си се усмихнаха щастливо с очакване на пътуването. Десет минути по-късно вече бе в друго измерение. Той пусна песента, която описваше какво бе за нея и я поздрави. Истина ли бе това, което тя чуваше, скара му се и се нацупи, но не издържа по-дълго от 10 секунди и отново му се усмихна весело. По-късно седяха един до друг Тя се намести до него и реши да си легне на краката му, хвана лявата му ръка и я преметна през рамото си, затвори очи и се усмихна. Гледаше го с часове, бе обърнала главата си нагоре към него и сякаш си говореха с очи. Той ѝ се усмихваше, радваше ѝ се, а това я правеше щастлива. „Me gustas tu” прозвуча от телефона му след като той бе търсил следващата песен. „Поздрав” и се усмихна широко. Това трябваше да значи нещо, нямаше как да греши. По-късно останаха само двамата, стояха прави в тъмнината и единствената светлина, която ги осветяваше беше тази на лампите покрай релсите. Тя обви ръце около врата му и го придърпа към себе си. Целуна го нежно по врата му, а той сложи ръце на кръста ѝ, но вместо да я отблъсне както тя очакваше, той я придърпа още по-близо към себе си. Приближи устни до нейните и сякаш чакаше позволение, за да я целуне, но вместо това тя просто го целуна първа. Целувката бе кратка, но значеше толкова много неща едновремено. Тя го погледна смутено и отвори вратата на купето тичайки към тоалетната. Бе толкова объркана. Сега вече наистина се бе загубила в собствените си мисли.
По-късно, когато вече пристигнаха на гарата бяха много уморени. Безсънието се бе отбелязало върху лицата им и сини сенки имаше под очите и на тримата. Въпреки това навън още не се бе съмнало и не личаха. Винаги се чувстваше странно на тази гара, беше толкова близо до дома си, там където имаше толкова много спомени, но бе и така далече. Преди да успее да обърне внимание на каквото и да е било около нея видя шофьора и тръгна към него, те я последваха носейки багажа и псувайки студът.
Когато влезнаха в колата тя сложи слушалки в уши и се унесе в сладка дрямка. Вече бяха стигнали, тя видя познатия вход и се усмихна, слязоха от колата и тя вдиша свежия въздух. Всичко бе бяло и чисто, изглеждаше толкова невинно и изпълнено с надежда, това бе нейното място. Вървейки навътре той я хвана за ръка, тя го потрепна от допира на топлата му кожа до нейната поглеждайки го учудено, но вместо да ѝ отговори на въпросите в очите той бе обърнал глава на другата страна и се държеше сякаш това е нормално. Изведнъж нещо я разтърси и тя отвори очи, все още пътуваха. Какво за бога значеше този сън дори тя не можеше да си отговори. Отново заспа. Този път не сънува нищо, събуди я той крещейки, че са пристигнали. Всичко изглеждаше както в съня ѝ, снегът проблясваше от първите слънчеви лъчи като хиляди малки кристалчета.
По-късно вечерта, тя стоеше и се наслаждаваше на топлината, която я озаряваше от камината. Огънят хвърляше различни сенки върху лицето ѝ като го караха да изглежда някак загадъчно, а очите ѝ черни. Косата ѝ бе кърваво червена и някой би си помислил, че ако я докосне може да се опари. Нямаше сили дори да стане от стола, бе много изморена от пътя, заслушана в музиката дори не бе усетила кога той е седнал до нея. "Какво ти има?" притеснено я попита той. "Нищо." отвърна тя поглеждайки го с увереност, но сама знаеше, че нещо не е наред. "Ако не ми кажеш ще те целуна!" закани се той и се приближи към нея. Това бяха нейните номера, не веднъж ги бе правила и знаеше, че когато го кажеше всъщност наистина имаше желанието да целуне дадения човек. "Не няма." отвърна отново убедено тя. Видя го как се приближава към лицето ѝ, готов да я целуне, но изведнъж се дръпна. Тя се нацупи леко, но осъзна, че баща ѝ бе до нея, обърна се и забрави за прекрасното синеоко момче. След като се наядоха тя отново седна на стола пред огромната камина. Бе толкова красиво, огнените езичета си играеха едно с друго като малки деца. Народна музика звучеше от другия край на заведението, бавна песен изсвирена на гайда разпозна тя и се усмихна с някаква носталгия в очите си. Старите пейки покрити с родопски одеяла изглеждаха както бяха изглеждали и преди 15 години, нищо не се бе променило там, бе като капсула на времето, но някак запазено. Каменния под с различни на големина бели линии бе останал същия, колко ли пъти бе падала като малка там. Чановете, сложени на дебело въже се поклащаха леко от течението, като се връзваха идеално с стените покрити с дървени пръчки и по-малки колове. Всичко бе така както го помнеше, чувстваше се като малко дете отново. Изведнъж усети една студена ръка на врата си, която бавно започна да я масажира, тя погледна стреснато назад и стомаха ѝ се сви. Той стоеше зад нея в цялата си прелест и ѝ се усмихваше с любимата ѝ крива усмивка. Не можеше да е толкова прекрасен. Сините му очи я пронизваха, но това не ѝ пречеше, напротив, чувстваше се добре, че той може да погледне в душата ѝ. Белите му зъби блестяха и той заговори. По косата му имаше малки снежинки, които се топяха и устремено тръгваха надолу към бузите му, които бяха зачервени като на дете, което цял ден е играло в снега, но дори и да бе изпитало студ не му пречеше, забавляваше се в прекрасната бяла покривка върху земята. Чак след няколко секунди осъзна, че е спряла да диша и и причерня, дори не го слушаше. Ако бе с по-светла кожа щеше да се смути и изчерви, но за нейно облекчение това никога не се случваше, а дори и да ставаше, не си личеше. Той я докосна и с другата си ръка и продължи да ѝ прави масаж, обръщайки главата ѝ напред. Тя не се съпротиви, взе цигарата, която димеше в пепелника и си дръпна от нея. Издиша дима и направи няколко кръгчета във въздуха, той с едно пръстче ги проби и се усмихна отново. Какво дете бе понякога, но толкова сладко и невинно.
Когато разопаковаха багажа си в отредената им стая тя копнееше за един горещ душ. Малко преди да каже, че влиза в банята той я изпревари и започна да съблича, а тя се нацупи и възнегодува как е могъл точно сега да го направи. "Влизай с мен тогава". Тя отвори уста и го погледна стъписана. Отне ѝ минута докато се опомни. "Шегуваш се нали?" каза тя и се изсмя с нотка на притеснение в гласа."Не, хайде, влизай." отвърна съвсем сериозен той и тръгна към банята. Нямаше какво да губи, стана от леглото си и се съблече. Вратата на банята бе точно срещу него за това не ѝ се наложи да направи повече от 3 крачки боса. Чу се затварянето на вратата зад гърба му и щракването на ключалката. Оранжевите плочки на банята придаваха много странен цвят на очите и тялото му, изглеждаше леко златен. Да, той бе нейното златно, синеоко момче. Отново бе спряла да диша и когато усети студената вода се закашля от изненада и изписка. Напсува го и започна да го бие, но през цялото време и двамата се смееха. Видя възбудата в очите му, но някак си я бе срам да погледне под кръста му, не че не бе виждала, но просто някак си ѝ беше странно да седи там с него. Изкъпаха се и отново започнаха да се боричкат вътре докато тя не се подхлъзна и не падна. За неин късмет успя да се хване за мивката и не се удари, но след това избухнаха в смях. Той ѝ помогна да стане изсумтявайки, че е шматка и отново ѝ се усмихна. Тя спря да диша. Защо всеки път реагираше така при вида на усмивката му? Ядоса се и изпъшка изморено, тръгна към вратата на банята и я отключи, но преди да успее да я отвори чифт ръце я хванаха през кръста и я обърнаха на другата страна. Той я прегърна и започна да я гъделичка, докато тя се извиваше в ръцете му. "Недей, спри, не мога да дишам, ще се задуша от смях" едвам успя да каже тя задъхвайки се и силният му захват се отпусна и той сам ѝ отвори вратата. "Път на дамите" каза той с престорен джентълменски глас и английски акцент. Тя се разсмя и се запъти към гардероба. Той също бе до леглото ѝ, за това не успя да се изцапа. Извади чифт черни дантелени прашки и едно черно прилепнало потниче и се облече в бързината. Когато се обърна го видя как нагло се е излегнал в леглото ѝ и сякаш я чакаше. "Какво правиш тука? Твоето легло е там!" ядоса се тя и посочи другия край на малката стаичка. "Аз ще спя при теб тази вечер" отвърна незаинтересовано той изучавайки реакциите на лицето ѝ. Вместо да се размрънка тя се примири, но вътрешно изгаряше от радост. Самата мисъл да е близо до него, да чувства топлината на кожата му върху своята, дъха му по врата си и ръцете му върху нея, караше стомаха ѝ да се свива. Хиляди пеперуди сякаш пърхаха вътре в нея и тя побърза да си легне и да се свие плътно до него. В стаята бе тъмно, усещаше учестеното му дишане и силното му сърцебиене. "Колко забавно" помисли си тя като осъзна, че нейният пулс също бе забързан. Малко след това умората я връхлетя като орел и тя отпусна лилавите си клепачи, скоро заспа. Сънува много цветни сънища, нищо смислено, просто картини, които я заслепяваха с яркостта си. Изведнъж отвори очи и тъмнината на стаята правеше всичко черно. Отне ѝ няколко минути докато започна да различава форми и фигури. През прозореца се виждаха покритите с бяло одеяло дървета, а снегът валеше на парцали. Една ръка се преметна върху нея, след което краката му се вплетоха в нейните. Усети дишането му по врата си и тазът му върху гърба си. Коремът ѝ се сви, усети възбудата в собственото си тяло. Костваше ѝ много усилия да остане на едно място, за да не се размърда и да го събуди. Не бе усетила кога бе заспала, но сутринта, когато отвори очи видя, че той вече е буден. Гледаше я с любопитен поглед изпълнен с любов. " Добро утро " прошепна ѝ тихо той и се усмихна. Колко ли рошава и размазан бе гримът ѝ, но това не я притесни, отвърна на усмивката му и разтърка очи, почиствайки грима си незабележимо. Замисли се как не би имала нищо против да се събужда така всяка сутрин. Няколко слънчеви лъчи влизаха в стаята и осветяваха лицето му, като ако фокусираш поглед можеше да видиш хилядите малки прашинки, които имаше из бялата стая. Той се размърда и се изправи до седнало положение, като още милиарди частици прах се вдигнаха във въздуха. Стана от леглото и се облече, подканвайки я да идат и да закусват.
 Вечерта тя отново седеше край камината, бе любимото ѝ място. "Какво ти има?" събуди я от унеса ѝ той. Тя го погледна невярващо и не отговори. "Хайде де, знаеш, че ми пука." Отново никакъв отговор, а само ирония се четеше в очите ѝ. "Не, сериозно, въпреки шегите и всичко, знаеш, че те оби..абе това, което не ти казвам никога". Тя започна да се прави на ударена опитвайки се да изкопчи от него тези 2 думи, но въпреки това сърцето ѝ бе започнало да тупти като лудо. Ако можеше да изобрази картина в главата си, то тогава тя самата беше в една стая и ръкопляскаше и подскачаше щастливо при мисълта за това, което ѝ казва. Този път му се усмихна и каза едно простичко "И аз.". Нямаше значение какво прави, колко я натъжава понякога и колко е ужасен на моменти, тя го обичаше и искаше да е щастлив, а когато той бе щастлив тя също се чувстваше така. В очите му виждаше, че той чувства същото, а нямаше нещо, което в този миг може да я накара да се усмихне по-истински. Цяла вечер той я наблюдаваше с интерес, сякаш попиваше всяка една нейна дума и действие. Бе забелязала, че го прави в последните две седмици и сама не можеше да си обясни защо, но точно в онзи момент не ѝ и трябваше. Просто се наслаждаваше на топлината в сърцето си и на любовта в очите му.

Седяха в морската градина, бяха всички. Пиеха бира както всеки ден, някои играеха хек, други си говореха, а трети слушаха музика. Тя се забавляваше, гледаше хората около себе си и ги анализираше по свой собствен начин. Това винаги ѝ доставяше удоволствие. Бе забелязала как където и да идеше, той я следваше, точно както в началото. Отидеше ли да играе хек, той идваше, седнеше ли, той също сядаше при нея и не можеше да си обясни защо това е така. Сега не обръщаше внимание къде е, харесваше ѝ да гледа как вятъра движи клоните и листата на дърветата. Слънчевите лъчи минаваха през тях и сенките върху тревата създаваха различни форми. Морският бриз леко размяташе кичури от косата ѝ наляво надясно и отнемаше част от топлината в горещия ден. "Какво гледаме?" появи се с широка усмивка той. " Всичко и нищо" отвърна тя. Седна до нея и я погледна, в очите му имаше някакво пламъче, което искрено я забавляваше. Русата му коса проблясваше от слънцето и всяко косъмче сякаш имаше собствено мнение за това как да застане, но тя му придаваше още по-голям чар. Сините му очи бяха изравнили цвета си с този на морето, но тя предпочиташе да гледа в тях, вместо в него, въпреки че това я караше да се чувства малко неловко. Той както винаги играеше с обеците на устните си. Тя бе забелязала, че това се случва, когато мисли върху нещо. "Ти какво правиш?" попита тя, за да прекрати мълчанието между тях и да разсее неловката обстановка. С мек глас той отговори, че ще я прегърне и още докато казваше това, ръцете му се обвиха около кръста ѝ, като така той я премести и я сложи да седне в скута му. Усмихнаха се един на друг, тя чувстваше топлината на тялото му, но не ѝ пречеше, създаваше уют. Чувстваше се сякаш той я е събудил от дълъг сън, сякаш за първи път от много време тя наистина чувстваше и в мрачния коридор на ума ѝ той я бе събудил с една усмивка. Всяка една негова усмивка значеше много за нея, особено когато усмивките бяха специално за нея. Очите му сякаш ставаха още по-сини, нереален цвят. Тя стоеше като хипнотизирана, усещаше аромата на тялото му така близо до себе си, така реално, за това вдишваше по-дълбоко и по-дълбоко."Миришеш яко". "Мерси" . Отново замълчаха, той се наклони съвсем леко към нея, но достатъчно, че и при най-малкото движение напред от нейна страна, устните им щаха да се срещнат. Той започна да я гъделичка и докато тя се извиваше и гърчеше от смях носовете им се докоснаха, но вместо да се отдръпнат един от друг останаха така. Този миг сякаш продължи цяла вечност, гледаха се в очите и се усмихваха, изглеждаше толкова нормално. ''Обичам те" прошепна той и я целуна. Целувката бе плаха, срамежлива, устните му трепереха и докоснаха нейните съвсем лекичко. Усещайки ги върху своите, тя се дръпна. Бе стъписана. В очите му имаше бледа следа от срам, сякаш се бе почувствал отхвърлен. " И аз" прошепна му тя и го целуна. За разлика от него, тя бе по-сигурна в действието си, но бе също толкова нежна и внимателна. Усети хиляди пеперуди в стомаха си, беше я страх да не се дръпне, но вместо това той прокара пръсти през косата ѝ, държейки устните си залепени за нейните. Игра на обези, чуваше се сблъсака на малките метални топчета на езиците им. Въпреки горещината навън, тя се бе сгушила в него и се чувстваше комфортно в прегръдките му. Усети как той засмуква езика ѝ и леко трепна. Тя се дръпна и му се усмихна щастливо, вдишвайки отново дълбоко аромата на загорялата му от слънцето кожа. "И сега какво?" попита с интерес тя. "Ще се събудиш." усмихна ѝ се той, а тя затвори щастливо очи. Когато ги отвори видя синия таван в стаята си. До главата ѝ имаше един анорак, бе неговия, а ароматът от него бе толкова силен, че стаята ѝ бе започнала да мирише на него. Тогава тя осъзна, че това е било само сън. "Шанс" каза си тя и стана от леглото. " Ако можеше в сънищата си да бяхме будни, само ако можеше.." усмихна се и захвърли анорака в другия край на стаята.