Есента не идва сама

Есента...

Тя никога не идва сама.

Носи на раменете си меланхолия и мъгла.

Забулена вечно в оранжеви, червени и жълти листа, 

обрича всеки по пътя си да почувства поне капка тъга.

С буреносни сиви коси покрива града 

тихо разплаква се и прегръща деня.

Есента... тя никога не идва сама.

Губиш се в нея и ѝ подаваш ръка.

Виждаш ли смисъл? Виждаш ли лъч светлина?

Или само наужким залъгваш се, че има смисъл в това?

Не есента ме разплака в нощта, а тази нейна приятелка -

меланхолията. 

Виж я как плаче плаче, но усмивка прокрадва се под гримасата на тъга.

Защо така държи есента в плен тегобен на своята изкривена истина? 

Чуй ме, момиче, не губи своята пъстрота! 

Макар и за миг унесена в красота създадена от меланхолия.

Обичай, душа, усмихни се, нека звездите блестят в нощта!

В нощта която показа ми цветовете, цветовете на твоята сърцевина.

Стига толкова меланхолия! Стига тъга!

Не се чувствай изгубена и не забравяй това :

докато те има, докато ме има.. никога няма да бъдем изгубени в самота.

А със спомен за слънцето ще дочакаме лятото с неговата еуфория.

И ще дойде то и ще забравим за това, 

че някога били сме изгубени, че някога чувствали сме тъга.

Защото ще имаме себе си, защото ще има смисъл в това

да плачем от щастие влюбени,

вюбени в магията и сезоните на света.

Посветено на най-добрата ми приятелка

Б.П Сюжетна 

За смелостта

Това е въпросът: да видиш с яснота, че всичко, което знаеш, е от миналото, то вече си е отишло. То е част от гробищата. Искаш ли да бъдеш в гроба, или искаш да бъдеш жив? И този въпрос не е само за днес - същият въпрос ще важи и утре, и вдругиден. Същият въпрос ще остане до последния ти дъх.

Каквото и да знаеш, каквото и да натрупваш - информация, знания, опит - в момента, в който си ги проучил, ти приключваш с тях. И ако носиш сега тези празни думи,този мъртъв товар, това ще смачка, ще претовари живота ти, ще ти попречи да навлезеш в едно жизнено, радостно съществуване - което те очаква във всеки един момент.

Помисли само: как можеш да се уповаваш на някого или на нещо, ако не се уповаваш на себе си? Това е невъзможно. Ако се съмняваш в себе си, как ще се уповаваш? Ти си този, който ще се уповава, а пък не ли се доверяваш на себе си - как можеш да се довериш на своето упование? Абсолютно е необходимо сърцето да се отвори,преди интелектът да може да се трансформира в интелигентност. Това е разликата между интелект и интелигентност.

 

Интелигентността е интелект в съзвучие със сърцето ти.

Сърцето знае как да се уповава.

Интелектът знае как да търси и изследва.

В теб има сърце, което вижда, чувства, но което няма крака; то не може да тича.То си остава там, където е, тупти, чака... някой ден интелектът ще разбере и ще е в състояние да използва очите на сърцето.

 

Когато казвам думата упование, имам предвид очите на сърцето.

А когато казвам съмнение, имам предвид краката на твоя интелект.

Двете заедно могат да се измъкнат от пожара, в това няма никакъв проблем. Но помни,интелектът трябва да приеме сърцето да се качи на раменете му. То не може иначе. Сърцето няма крака, а само очи, и интелектът трябва да слуша сърцето ида следва насоките му.

Във властта на сърцето интелектът става разумен. Това е трансформация, тотална трансформация на енергията. Тогава човекът не се превръща в интелектуалец, а просто става мъдър...

Осъзнавам единствения изход от ситуацията, в която се намирам.
Събудих се от самозаблудата, в която избрах сама да потъна. Измих илюзиите и разкъсах зашитите си очи. Сълзи от кръв потекоха към затихващото ми сърце.
Погледнах те и се разпаднах. Всяка една мисъл, всяка една мечта е била моя измислица.
Сълзите не помагат, безгласни, горещи, надяващи се да слепят парченцата от мен в едно.
Не намирам сили. Угасвам и пак се самозапалвам. Вместо бензин използвам обидите, вместо кибрит използвам гласа ти. Заливам се и искам да изгоря. Искам да се преродя от пепелта в това което искаше да бъда, но ето, още една измислена небивалица. Когато живееш така че да се превърнеш в нечии идеал, то все повече се отдалечаваш от целта. Колкото повече усилия полагаш, толкова повече отблъскваш човека срещу себе си.
Как да те намразя, как да спра да те обичам, как да преживея мисълта за ръката ти, която повече няма да хвана? Как да понеса мисълта, че никога няма да вкуся устните ти повече? Как да събера сили, като ти си моя наркотик, ти си този , който ме съсипва и малко по малко загубих себе си? Как да стана и да се изправя от счупените си илюзии? Как да бъда силна, като всичко, което искам е теб? Как да изплача сълзите си, като сякаш някой ме е хванал за гърлото и ме завърта на кошмарна въртележка. Хубави мигове, тежки моменти, сълзи и смях. Отново и отново и отново.
Хайде да не живеем в илюзия. Нека не живеем в лъжа. Всичко, което исках бе да бъдем щастливи заедно, да се градим взаимно, да се променяме към по-добро.
Стена. Безкрайно дълга и невъобразимо дебела стена, високо нагоре сливаща се с облаците.
Знам че си от другата страна, видях те през пролуката. Знам че ме виждаш, чух как ме повика. Как да мина през тази пролука без да разкъсам себе си на хиляди парчета? Как да дойда при теб, като щом и последния атом от съществото ми премине през тази пролука, то аз вече няма да съм същата. Аз ще бъда друга, аз ще бъда някоя, която не съм. Аз ще бъда илюзия, сива, изхабена, изтощена от прехода си към теб.
А можеше заедно да разрушим стената, да се срещнем по средата и да се прегърнем и всички страхове щяха да се изпарят.
Напомням си да дишам, искам да вдишам теб, искам да видя теб, искам да се обичаме с отворени очи, а не зашити с илюзии маски. Искам да не дишам. Искам да изчезна. Искам да спра да съществувам, искам да спра да мисля. Искам сърцето ми да спре. Защото без теб няма за кого да бие. Толкова много неща искам да ти кажа, а всеки път като стигна до последните редове, които ще бъдат последните ми думи искам да крещя „обичам те“, „не ме пускай“ , но не и „сбогом“ .
Не мога да се разделя с представата си за теб. Не мога да я пусна, не знам как, сраснах се с нея, превърнах се в част от теб, от представата ми за теб. Как да тръгна цяла, без да оставя сърцето си? Как да продължа? Как ? Като знам че единственото решение е да тръгна и да не се обръщам назад. Оставам сама, сама трябва и да се преборя, няма други , не мога да бъда винаги с някой.
Чувствам се изгубена, сякаш единствената цел в живота ми до сега е била да те обичам , а себе си заключих настрана. Болката в сърцето ми се разпростира все по-широко. Усещам бездна в гърдите си, а вътре е пожар, пожар, който знам че ако загася ще се превърне в празнота.
Изгори ме. Нека се преродя като феникс от пепелта.

Между редовете

Между редовете, изписани от двама пишещи, има убежище.
В него ще натъпча всички думи, които искахме да си кажем, но нямаше как, защото не съществуват.
А когато ми стане студено, ще се вмъквам между изреченията и ще се сгушвам тихо там. Ще се завия с някой монолог и ще си спомням цената на безплатните емоции.
Ще натъпча ушите си със смях и сутрешни закачки и ще бъда глуха за всякакви брътвежи.
Ще се напръскам с аромат на тютюн, трепет и бедствие.
Ще прокарам пръсти през последните ни диалози и ще се порежа на някое многоточие.
После с тихи стъпки ще се върна в празнословието и ще сложа лепенка на раната.
А когато не мога да спя нощем, ще броя белезите на ум.

Между редовете, изписани от двама пишещи, има безмълвие.
Безмълвие, изпълнено с думи, които не знам.
Но са ми любими.

И докато седях и гледах отминаващите сиво бели облаци върху небето, отразяващо залязващото слънце, се замислих как един ден ще си припомня тази гледка и тя като картина ще изникне пред очите ми. Ще погълне погледа ми и ще изпълни сърцето ми с музика и топлина. За такива моменти живея, за тази красота, за енергията, с която ме зарежда. Усмихвам се, оценявам това, което имам. Лампата на прилично голямата тераса светна. Чувството, че някой мисли за мен и се грижи за нуждите ми ме кара да се чувствам спокойна. Доверието поражда доверие. Обич. Как да не се радвам на живота? Това. Е. Мое. Право. Правото на всеки един, човек. Кой може да обвини младите за жаждата им за живот? Усещам пулсиращата кръв във вените ми. Харесвам чувството на моето тяло. Отново се усмихвам. Усмивките пораждат усмивки. Всичко тепърва започва.. 

Единствен

Той ми е.
Синоним ми е
на “ дом ” - прегръдките му;
на “ щастие ” - отношението му;
на “ рай ” - топлината му до мен;
Синоним ми е.
На “ спокойствие ” - аромата му;
на “ свят ” - очите му;
на “ сигурност ” - присъствието му;
на “ вселена ” - чувствата му.
Синоним ми е.
На “ любов ” - той ми е.
На всичко хубаво - той ми е.
Един ми е.

Безвремие

За тихите сутрини, изпълнени с носещ се аромат на безвремие.

Времето - илюзия.
Събужда се заедно с теб .
Ти си времето.
Аз съм времето.

Всеки е своето време , все така преплитащи се , танцувайки, създаващи хаос в тишината на един дъх.

В блажено спокойствие играем си с неговото броене. 

Безвремие.

Безкрайността - колко относителна е тя 
И колко безгранична е обичта и как е болезнено искрена тя.
И колко хора бъркат я с лудостта да хвалят един на друг егото си, борейки се за вечността.
А в борбата си спират да виждат Всепоглъщата ги- Алчността!