Осъзнавам единствения изход от ситуацията, в която се намирам.
Събудих се от самозаблудата, в която избрах сама да потъна. Измих илюзиите и разкъсах зашитите си очи. Сълзи от кръв потекоха към затихващото ми сърце.
Погледнах те и се разпаднах. Всяка една мисъл, всяка една мечта е била моя измислица.
Сълзите не помагат, безгласни, горещи, надяващи се да слепят парченцата от мен в едно.
Не намирам сили. Угасвам и пак се самозапалвам. Вместо бензин използвам обидите, вместо кибрит използвам гласа ти. Заливам се и искам да изгоря. Искам да се преродя от пепелта в това което искаше да бъда, но ето, още една измислена небивалица. Когато живееш така че да се превърнеш в нечии идеал, то все повече се отдалечаваш от целта. Колкото повече усилия полагаш, толкова повече отблъскваш човека срещу себе си.
Как да те намразя, как да спра да те обичам, как да преживея мисълта за ръката ти, която повече няма да хвана? Как да понеса мисълта, че никога няма да вкуся устните ти повече? Как да събера сили, като ти си моя наркотик, ти си този , който ме съсипва и малко по малко загубих себе си? Как да стана и да се изправя от счупените си илюзии? Как да бъда силна, като всичко, което искам е теб? Как да изплача сълзите си, като сякаш някой ме е хванал за гърлото и ме завърта на кошмарна въртележка. Хубави мигове, тежки моменти, сълзи и смях. Отново и отново и отново.
Хайде да не живеем в илюзия. Нека не живеем в лъжа. Всичко, което исках бе да бъдем щастливи заедно, да се градим взаимно, да се променяме към по-добро.
Стена. Безкрайно дълга и невъобразимо дебела стена, високо нагоре сливаща се с облаците.
Знам че си от другата страна, видях те през пролуката. Знам че ме виждаш, чух как ме повика. Как да мина през тази пролука без да разкъсам себе си на хиляди парчета? Как да дойда при теб, като щом и последния атом от съществото ми премине през тази пролука, то аз вече няма да съм същата. Аз ще бъда друга, аз ще бъда някоя, която не съм. Аз ще бъда илюзия, сива, изхабена, изтощена от прехода си към теб.
А можеше заедно да разрушим стената, да се срещнем по средата и да се прегърнем и всички страхове щяха да се изпарят.
Напомням си да дишам, искам да вдишам теб, искам да видя теб, искам да се обичаме с отворени очи, а не зашити с илюзии маски. Искам да не дишам. Искам да изчезна. Искам да спра да съществувам, искам да спра да мисля. Искам сърцето ми да спре. Защото без теб няма за кого да бие. Толкова много неща искам да ти кажа, а всеки път като стигна до последните редове, които ще бъдат последните ми думи искам да крещя „обичам те“, „не ме пускай“ , но не и „сбогом“ .
Не мога да се разделя с представата си за теб. Не мога да я пусна, не знам как, сраснах се с нея, превърнах се в част от теб, от представата ми за теб. Как да тръгна цяла, без да оставя сърцето си? Как да продължа? Как ? Като знам че единственото решение е да тръгна и да не се обръщам назад. Оставам сама, сама трябва и да се преборя, няма други , не мога да бъда винаги с някой.
Чувствам се изгубена, сякаш единствената цел в живота ми до сега е била да те обичам , а себе си заключих настрана. Болката в сърцето ми се разпростира все по-широко. Усещам бездна в гърдите си, а вътре е пожар, пожар, който знам че ако загася ще се превърне в празнота.
Изгори ме. Нека се преродя като феникс от пепелта.