Обичам сутрин да се събуждам до нея.
Да галя устните ѝ с поглед и затаен дъх, наслаждавайки се на безпорядъка от кичурите ѝ къса коса гъделичкащи носа ѝ.
После осъзнавам, че дори не съм отворила очи, всичко е сън.
Кое е това момиче, което спи в леглото? Как така усеща тя това в мен? Аз ли я усещам в себе си? Дали сме едно?
"Знаеш коя съм, хайде полети, вземи ме с теб на своето пътешествие"
Обичам сутрин да се будя в нея. Така крехко създание, ала изпълнено с мощ.
Ти обичаш ли да се будиш в себе си? Да бъдеш себе си, след сънищата, връщайки се от всемира в храма си.
Обичам да се будя до себе си, така не отворила още очите си, виждайки все още отвъд.
Подарявам ѝ усмивка, топла и нежна, целувка.
И тогава виждам теб, там в огледалото, махаш ми от друга стая с огледала, отворила си портала и бавно пътя проправяш си към моста за Души. Бягаме една към друга, прелитайки разстоянието.
Ето , тук съм, до мен си, до теб съм. Усещам те в мен и вече самотата я няма, изчезва безследно.
Знам, красивА, целувам те, нека със обич да започне денят.
И нея обичам , това момиче, което с рошава коса ми показа част от Света.
Обичам слънцето, което ми нашепва, че е време за скок в реалността.
За новото утро, за новия ден..
И отварям очи, и изчезваш като светли сенки в тъмнина, като различни галактики събиращи се в глава.
Ала аз знам, че си там, дори и да не си в мен. И за това обичам душата и храма ти, момиче красиво, ден подир ден.
Няма коментари:
Публикуване на коментар