Влюбена в мечтите.

Жадувам те.
Копнея.
Да те вкуся.
Да те видя.
Най-сладкото е забранено.
Свободни хора.
Свободни мечти.
Ето ме, до теб. Обърни се да ме видиш
Сега ще се усмихнеш свенливо и ще прибереш косата си от едната страна на ухо..
Искам да те докосна по носа. 
И да избягам.
Да се смея и да тичам, знаейки че ей сега ще ме хванеш и ще ме целунеш.
Ще се търкаляме в тревата.
Не съм я виждала толкова зелена. Почти колкото очите ти.
Разтапям се. Жадувам. 
Искаш ли да ме вкусиш?
Жадна съм, изпий ме. 
Нека се потопя в сетивата ти, да те усетя отвътре.
Позволи ми да съм проникновена. Обладай ме. 
После ме пусни да си отида, за да искам да се върна.
Докосни ме пак. 
Разпали пожар в мен . 
Целуни ме .
Вдишай ме.
Загърни ме в обятията си, а после пак ме пусни , за да танцувам под дъжда.
Танцувай с мен, лети. 
Последвай ме , ще се рея някъде в мечтите ни ...

Пожар

Познавам ли те?
Кой си ти?
Къде ме намери?
Чувствам ли те?
Усещам те.

- Здравей , ...може ли да те целуна?
-А..ъм..

И ето вече усещам нежния допир на устните ти с моите.
Топлината. Дъха .
Мисля си уиски ли пиеш.
Мислено се разтичам върху теб.
Облизвам те.

- Приятно ми е да се запознаем..Аз съм..




Въпрос след въпрос и все продължавам да те следвам.
Чувам те въпреки силната музика, виждам цветната светлина, която излъчваш - вдишвам те.
А ти ме гледаш, сънувам ли те? Погледът ти има настръхваща сила, но колко е силен в действителност, щом  проникна в съня ми ? Това сън ли е ?
Отдалечавам се, бягам, от отражението ти, от себе си, от начина, по който се чувствам.
Бягам, а се моля да стигна в обятията ти.
Преглъщам жадно за следващата доза страст в съня си.
Същността ми стене за пожар

А държах ли те всъщност или яростно прехапала бях устните си?

Раят другАд е

 Губя се в теб.

Дали в очите ти. Понякога в гласа ти. В допира.

Погубвам се, да бъда такава, каквато ме виждаш ти.

Прозрачна и тиха съм станала. Неспособна да хвана живеца в ръце. 

Изпълзва се. Посивява.Липсва ми трепета на дете. 

Не усещам вече онези пеперуди.

Душата ми тлее и жадува за пожар. 

Затишие. Пред буря. 

Мъгла. 

Изгубих се.

Започнах да се забравям. Не виждам себе си ясно като преди.

Вглеждах се в себе си дълго, дълбоко, в очите си. 

Обичам да гледам в това огледало. Рисувам се линия по линия.

Аз съм такава както аз се виждам.

Няма те теб, няма ги тях. Дори мен ме няма понякога.

' Аз съм, здравей , помниш ли ме? ' 

И тичам .

Към себе си. 

Как е хубаво да се преоткриваш вътре в теб, а не губейки се в някой друг.

Поглъщайки погледа му, виждам себе си там, но като бариера той седи между мен и Аз.

Как? 

Променям се, пречувам се пред погледа му върху себе си , преобразявам се в това, което той вижда. 

И сякаш оставам там. 

Заключена.

В очите му, в огледалния свят.

В неговите представи за мен самата.

Губя се . 

Избледнявам, сякаш посивявам.

Искам да се достигна, да съм себе си. 

Да се изрисувам сама в мечтите си.

Пусни ме, момче.

Да летя ме пусни.

Аз изучавам облаците , Вятърът ще бъде най-добрия ми приятел.

Дай ми свобода, за да мога да дишам , да чувствам, да обичам .

Усещам се в кожата си. 
Докосвам вибрациите във въздуха и ти нашепвам, ' Последвай ме , Ела ' 

Изгубих я.
Музата.
Дали някъде между усмихнатите целувки спиращи дъха?
Или в сълзите на изпращане....
А може би в тишината на заснежената гора..
избягала от шума на забързания прашен град.
Къде да я потърся, или тя ще ме намери...
Оглеждам се в небето, отразявам облаци с очи
Има там няколко сълзи, но надявам се не си личи..
Бягам срещу дъжда, гали ме нежно с капки, целува ме...
Утеха ми дава, виждам и небето плаче заедно с мен..
За красотата, за шума от вятъра люлеещ клоните..
За птицата песнопойка , за котенцето, което се крие в някоя кутия..
За усмивката на някой непознат..
За самотата , за любовта..
За онази двойка, която се крие от дъжда и тананика 'там ти ри рам ти ри ри рам'
За приятелите, смеещи се в кръгче в парка, които дъжда измива от неволите по света..
За всички, които дишат и чувстват.

За подадената ръка на в нужда изпаднал

За целувката, която Ти ми подари 

За пълнотата в душата, която ме прероди.. 

За онези последни две - три сълзи.

Често докато вали отварям прозореца си, за да слушам дъжда.
Чувам и вятъра , които със замах нахлува в стаята, подканва завесите да се поклащат замаяни в такт с шума от капките.
Безмълвни гларуси се реят тук таме като мухи без глави, наслаждавайки се на летежа си.
Коминът на Операта цяла зима оповестява , че там кипи от усмивки и живот, а хората въпреки парещия студ навън се превъплъщават заедно с артистите в различни роли.
Мрачното време навън вече не ме прави сива, студена.
Напротив.
Грея по-силно от всякога.
Изпълнена от светлината на въображението.

Така обичам кафето си.

Точно така обичам кафето си...
Шепне с аромата си още от кухнята .
Бавно съблича завивките....
Слънчевото утро започва да гали с топлина голотата.
Лъчи се прокрадват през завесите и закачливо намигат.
Усмивката ти рано сутрин изгрява пред мен с голяма чаша горещо кафе.
Точно така обичам кафето си...
Поставям го на рафта и с притворени очи , като морска вълна, обгръщам тялото ти...
Лек мирис на ванилия и уиски се понасят върху музикални джазови вълни.
Дали и кафето е толкова сладко както кожата ти, или мога да смеся вкусовете им...
Дали изгарям, или върховете на пръстите са нажежено желязо...
Горещо кафе стичащо се по извивките, като река в ръкава си, стремглаво проправяща си път напред.

Така обичам кафето си...
Без захар, с мед и канела.
Щипка ванилия.
Мляко. 
Сметана.
Най- ми е вкусна обаче капката от устните ти докато ми подаряваш нежна целувка.
Точно така обичам кафето си...
На точния връх на горчиво и сладко. 
Да усещам всяка една от съставките, преплела се в танц.
Леко да изгарям устни с първите глътки.
Да поемам аромата му дълбоко, загатвайки вкуса.
Точно така обичам кафето си...
Студено. 
Чакащо на нощното шкафче да бъде изпито.
Наслаждавайки се на стенещата тишина. 

Все още бягам по коридорите из внушителната столетна каменна къща.
Надбягвам се с тъмнината.
С бяг преминавам покрай студените , но обичани стени.
Настръхвам наелектризирана и по-решена от всякога.
Ще достигна целта си....tl;dr
Поемам дълбоко дъх.
(Взимам биричка от хладилника и подягодите студено е! Боса съм! )
Продължавам да се надбягвам с тъмнината.
Ах този изкушаващ мрак, дебнещ те, подканвайки те на танц.
Тичам.
Възбуждам се.
...
Виждам.
Светлина в тъмнината.
Ивица.
В края на коридора , водещ към ново Начало.
Достигам я .
Усмихвам се.
На всяко кътче от простора.