Изгубих я.
Музата.
Дали някъде между усмихнатите целувки спиращи дъха?
Или в сълзите на изпращане....
А може би в тишината на заснежената гора..
избягала от шума на забързания прашен град.
Къде да я потърся, или тя ще ме намери...
Оглеждам се в небето, отразявам облаци с очи
Има там няколко сълзи, но надявам се не си личи..
Бягам срещу дъжда, гали ме нежно с капки, целува ме...
Утеха ми дава, виждам и небето плаче заедно с мен..
За красотата, за шума от вятъра люлеещ клоните..
За птицата песнопойка , за котенцето, което се крие в някоя кутия..
За усмивката на някой непознат..
За самотата , за любовта..
За онази двойка, която се крие от дъжда и тананика 'там ти ри рам ти ри ри рам'
За приятелите, смеещи се в кръгче в парка, които дъжда измива от неволите по света..
За всички, които дишат и чувстват.

За подадената ръка на в нужда изпаднал

За целувката, която Ти ми подари 

За пълнотата в душата, която ме прероди.. 

За онези последни две - три сълзи.

Често докато вали отварям прозореца си, за да слушам дъжда.
Чувам и вятъра , които със замах нахлува в стаята, подканва завесите да се поклащат замаяни в такт с шума от капките.
Безмълвни гларуси се реят тук таме като мухи без глави, наслаждавайки се на летежа си.
Коминът на Операта цяла зима оповестява , че там кипи от усмивки и живот, а хората въпреки парещия студ навън се превъплъщават заедно с артистите в различни роли.
Мрачното време навън вече не ме прави сива, студена.
Напротив.
Грея по-силно от всякога.
Изпълнена от светлината на въображението.

Така обичам кафето си.

Точно така обичам кафето си...
Шепне с аромата си още от кухнята .
Бавно съблича завивките....
Слънчевото утро започва да гали с топлина голотата.
Лъчи се прокрадват през завесите и закачливо намигат.
Усмивката ти рано сутрин изгрява пред мен с голяма чаша горещо кафе.
Точно така обичам кафето си...
Поставям го на рафта и с притворени очи , като морска вълна, обгръщам тялото ти...
Лек мирис на ванилия и уиски се понасят върху музикални джазови вълни.
Дали и кафето е толкова сладко както кожата ти, или мога да смеся вкусовете им...
Дали изгарям, или върховете на пръстите са нажежено желязо...
Горещо кафе стичащо се по извивките, като река в ръкава си, стремглаво проправяща си път напред.

Така обичам кафето си...
Без захар, с мед и канела.
Щипка ванилия.
Мляко. 
Сметана.
Най- ми е вкусна обаче капката от устните ти докато ми подаряваш нежна целувка.
Точно така обичам кафето си...
На точния връх на горчиво и сладко. 
Да усещам всяка една от съставките, преплела се в танц.
Леко да изгарям устни с първите глътки.
Да поемам аромата му дълбоко, загатвайки вкуса.
Точно така обичам кафето си...
Студено. 
Чакащо на нощното шкафче да бъде изпито.
Наслаждавайки се на стенещата тишина. 

Все още бягам по коридорите из внушителната столетна каменна къща.
Надбягвам се с тъмнината.
С бяг преминавам покрай студените , но обичани стени.
Настръхвам наелектризирана и по-решена от всякога.
Ще достигна целта си....tl;dr
Поемам дълбоко дъх.
(Взимам биричка от хладилника и подягодите студено е! Боса съм! )
Продължавам да се надбягвам с тъмнината.
Ах този изкушаващ мрак, дебнещ те, подканвайки те на танц.
Тичам.
Възбуждам се.
...
Виждам.
Светлина в тъмнината.
Ивица.
В края на коридора , водещ към ново Начало.
Достигам я .
Усмихвам се.
На всяко кътче от простора.

Дом.

:)

Размисли и Страсти

Има ли изобщо нещо правилно на този свят?
Дори един кръг нарисуван на бял лист може да бъде грешен.
А всъщност белият лист дали сам по себе си е истински бял?
И течейки, времето ни отвежда по потока си, на историята, на географията, на физиката... И развитие и градация, но ги има и спънките нали...
А  проблемите са само прости препятствия.. кое е по-лесно да преминеш едно препятствие или да се задълбочиш в решаването на даден проблем
А после?
Изобщо има ли такива неща или всички сме затворени в един времеви вакум, за да не изчезнем...
Защото в един момент всички изходни ситуации и развития на галактиките е било Абсолютно разрушение... и в един момент Времеви лордове затварят цели цивилизации в магически кръгове, а тези цивилизации сами по себе си изживяват своето съществуване отново и отново, от самото начало до самия край.
 А след това като рестарт на система всичко се възстановява?
Изход от кръговрат?
Или път , който води до изчистване на висшето духовно Аз.
Защото всички сме представи и личности на висшето Аз..
И за това Аз ще бъда промяната, която искам да видя в утрешния ден.. 

Да се събудиш до себе си

Обичам сутрин да се събуждам до нея.

Да галя устните ѝ с поглед и затаен дъх, наслаждавайки се на безпорядъка от кичурите ѝ къса коса гъделичкащи носа ѝ.

После осъзнавам, че дори не съм отворила очи,  всичко е сън.

Кое е това момиче, което спи в леглото? Как така усеща тя това в мен? Аз ли я усещам в себе си? Дали сме едно? 

"Знаеш коя съм, хайде полети, вземи ме с теб на своето пътешествие" 

Обичам сутрин да се будя в нея. Така крехко създание, ала изпълнено с мощ.

Ти обичаш ли да се будиш в себе си? Да бъдеш себе си, след сънищата, връщайки се от всемира в храма си.

Обичам да се будя до себе си, така не отворила още очите си, виждайки все още отвъд.

Подарявам ѝ усмивка, топла и нежна, целувка.

И тогава виждам теб, там в огледалото, махаш ми от друга стая с огледала, отворила си портала и бавно пътя проправяш си към моста за Души. Бягаме една към друга, прелитайки разстоянието. 

Ето , тук съм, до мен си, до теб съм. Усещам те в мен и вече самотата я няма, изчезва безследно.

Знам, красивА, целувам те, нека със обич да започне денят. 

И нея обичам , това момиче, което с рошава коса ми показа част от Света.

Обичам слънцето, което ми нашепва, че е време за скок в реалността.

За новото утро, за новия ден..

И отварям очи, и изчезваш като светли сенки в тъмнина, като различни галактики  събиращи се в глава.

Ала аз знам, че си там, дори и да не си в мен. И за това обичам душата и храма ти, момиче красиво, ден подир ден.