Broken memories

Тя вървеше покрай морето и се радваше на последните слънчеви лъчи, които докосват лицето ѝ, за деня. Заради силния вятър тя бе с качулка на глава, но косата ѝ се подаваше отстрани и лъщеше. Аноракът, с различните нюанси на синьо карета, се допълваше с червения цвят на косата. Лицето ѝ се бе вкучинило, но се радваше, че поне има очила, така сълзите ѝ не се виждаха. Вълните се разливаха по плажа и оставяха водорасли и мидички след себе си, които правеха пясъка да изглежда зелен, но по-навътре водата бе прозрачно чиста, като езеро. Различни видове птици крякаха и се разхождаха, вглъбени в инстинкта си да намерят храна. Ала отстрани изглеждаха сякаш се радваха на красивия ден. Тя реши да се откъсне от всичко около себе си и сложи слушалките си, пускайки една от любимите си песни. Хиляди спомени изскочиха пред очите ѝ и с всяка следваща крачка сякаш виждаше познати образи. Минавайки по една от пътечките, които я отдалечаваха от плажа, тя видя онова голямо дърво под, което се бе чувствала щастлива в един забравен летен ден. То изглеждаше умряло, зимата бе погалила и него със студената си, нежна, бяла ръка. Грозни кафяви клони с ледени висулки по тях се преплитаха и изглеждаха заплашително. Можеше ли това да е нейното дърво се питаше тя и една сълза докосна устните ѝ. Тя ги докосна и сякаш вятърът я целуна леко, но не бе същото. Не бяха неговите устни, не бе неговият дъх, не бе неговата кожа. Дървото въпреки това щеше да пази първата им целувка в себе си. Продължи на пред поклащайки глава в опит да се оттърси от тези картини в ума си. Всичко изглеждаше по-различно през очилата ѝ, въпреки жълтите им стъкла, светът около нея не изглеждаше по-щастлив, а напротив, по-носталгичен, по-тъжен. Двеста метра по-напред тя видя мястото където се събираха, всички седяха по каменния перваз и пиеха различни неща, забавляваха се, но отстрани на тях, точно на края му седеше той с нея. Бе застанал зад нея и я бе прегърнал през кръста. Тя се чувстваше толкова щастлива, винаги щеше да жадува за тези прегръдки, а той шепнеше в ухото ѝ как иска да ги снимат така. Тя се усмихна щастливо към обектива и се зарадва, че този миг щеше да бъде увековечен. Русата му, все още небоядисана коса бе разрошена както винаги, а очите му сякаш светеха в тъмното. Изглеждаха бездънни. Белият му потник правеше контраст с черното ѝ яке, бяха като Ин и Ян, това толкова ѝ харесваше. Колкото ѝ различни да бяха, толкова си и пасваха. Гледката на празната градинка я озари, когато отвори очите си и осъзна, че се е спряла на едно място. Малко по-нагоре видя една от любимите си пейка, песента, която слушаше за пръв път си проби път в ума ѝ. Да, бяха я слушали там, в един от горещите летни дни. Седяха и си говореха, а той, неразбираемо за нея защо, я целуна. Тази песен винаги щеше да остане в ума ѝ като онази „тяхната”. Сега, пейката, която беше зад нея вече я нямаше, всичко бе кално и мрачно, нямаше зеленина, нямаше ги слънчевите лъчи, които се усмихваха на тревичките. Вървейки нагоре сълзи бяха почнали да се стичат от лицето ѝ, почувства болка в корема си, сякаш някой я ръгаше с нож, сякаш зимата искаше да убие не само всичко около нея, а дори и нея. Вятърът я избута няколко сантиметра в страни и тя реши да запали цигара, докато не се е разплакала силно. Бе вървяла с него нагоре, беше я помолил за храна, а тя както винаги не можа да му откаже. Не бе заради сините му очи, нито заради прекрасната му усмивка, нито заради сладките му трапчинки, нито заради рошавата му коса, бе заради всичките заедно плюс останалата част от него. Тя премигна няколко пъти, когато песента свърши, бе стигнала мястото на срещата си и осъзна как в последните 5 минути бе вървяла автоматично, без мисли, без реакции. Бяло петно. Смени песента с друга и продължи да върви напред сякаш е добре, сякаш не усеща голяма болка в гръдния си кош, сякаш е щастлива.