Неуловима.

„Тичам. Може би бягам от нещо или някого? От какво?
Бягам през клоните на дърветата. Изкачвам се нагоре. Усещам върховете на короните върху пръстите си. Гъделичкат ме. Шепнат ми с листа.
Поемам дълбоко дъх и се извисявам над тях.
 Понякога тичам покрай душите на хората. Преминавам с тих Трясък. Спирам се за миг и се усмихвам със сърце.
Изчезвам.
Гонят ли ме?
Връщане назад няма.
Без поглед в миналото.
Понякога със.
В рамките на безкрай.
В тласък на сърце.
Скривам се в пух на минзухар. В едно единствено семенце.
Откъсваш ме и тихо ме понасяш като малко усмихнато дете.
Във ваза искаш ти да ме поставиш, да ме докосваш с ръце.
Внезапно полъх ме достига и отлитам, пръскайки се на десетки малки частици по пътя на вятъра... ”

 С пламък в натъжените си очи , малкото момче се опита да хване и задържи вятъра.
Дали не падна камък върху сърцето му? Може би една сълза се стече по зачервената му буза.
Навлажни, по детски, свитите ъгълчета на устата му, която бе застинала в натъжена гримаса.

 „.. Понасям се навред. Колко е хубаво да летиш. Забравям ли нещо? Важно ли е? ”
Тя се сети за едно разочаровано дете. Пожела да може да се върне в мъничките му ръце.
„За миг отново бягам. От какво? Усещам влага. Вода ли съм? Капка? Нещо повече. Сълза. Стичам се по нечия зачервена буза, стигам до сочни топли устни на момче.  Изчезва представата за малкото дете.
Разтапям се като снежинка в безкрайно синьото море. Море от мисли, от копнежи.
За обич, за тъга. Сливам се със устните познати и обръща се света ”

Момчето сякаш я усети и премени с усмивка своя лик. В очите му красиви блясък се разнесе – отражение на слънце и море. В топла сутрин на есенен месец така се сляха две души.  Духът на неуловимите мечти. Душата на онова момиче, пръсната на хиляди искри и сърцето на щастливото дете.

All in forms.

Всички форми се размиват под необятна тежест от дъжда.
Цветове в смрачаващ танц се сливат, шепнат "Самота.." .

Дихания опорочени търсят топлина,
пререканията огорчени оставят настрана.

Жадуват ли и те за допир в натъжаващата тъмнина?
Или всяка част от тях желае да се слее със дъжда?

Уморени листи веят се навред, със себе си носят Есента.
Оглупели птици от страх - неспирно реят се, със забързани сърца.

Облак плавно ни понесе към сиви мрачни небеса.
Разгражда ни във въздуха и с песен озаряваме света.

Искам да съм топлина. От нечия целувка нежна, в тази самота.
А морето тихо вика ме и стене. Как му липсва слънчева Луна.

За миг във бриз превръщам се и го помилвам с вятърна ръка.
Жадувам във прегръдка да заключа безкрайната му самота.

Огледало

Време е да приложа на себе си последните приготовления преди да изляза. Оглеждам се и с три различни неща в ръка се приближавам до огледалото. Как искам да изглеждат този път очите ми?

Взимам черния молив в ръка и бавно нанасям под горния си клепач от него.  Премигам два пъти и съм от другата страна на огледалото. Дори за миг не се замислям как се случва това. Посягам към себе си и нанасям симетрично молив и на другото си око. Премигвам отново и от огледалото скачам вътре.

„Това случи ли се?”

Поглед, казващ много, изпълнен с тайни, мълчи на среща ми. Отразяващо. Сякаш забравила за случилото се, отварям очната си линия,  напасвам по най-удобния начин четчицата в ръка и се съсредоточавам. Миг преди перфектно отрязаните косъмчета да докоснат очите ми – премигвам.

От другата страна съм.
Кое е другата страна?
 Взирам се в себе си, опитвайки да достигна до отговор. Миг траещ векове. Обмен на информация между два свята. Между мен и Аз.
Усмихвам се. Получавам в отговор усмивка.
Ръката ми посяга към очите и прецизно нанасям перфектно очертание сама на себе си, с ръка излизаща от огледалото сякаш. Повтарям процедурата.

Харесвам резултата. Доближавам се по-близо, за да слея сякаш двата образа. Целувам се нежно.

Усещам хладната повърхност на огледалото и сякаш знаейки каква ще е реакцията от другата страна си намигнах. 

Миг, втори, миг, чет

върти, мигове в наслада пред едно огледало, в търсене на себе си.

Аз съм...

Аз съм въздуха.
Аз съм всяка молекула вода.
Бушувам в недрата.
Не познавам самота.
Образувам причината сред мен да видиш дъга.
Дъга, тихомълком промъкваща се към нечия душа.
Усмихвам се и със стремглава скорост
стичам се нежно във вътрешността на нечии бедра.
Заливам те.
Усмихвам се.
Аз съм Слънце в небесата.
Аз съм лъч на светлината.
Земята, по която ходиш и това съм Аз.
Буря, от която се страхуваш.
Бездна, на която се любуваш.
Всяка капка щастие в очите ти.
Усмивка - не една.
Таиш дъха си с нея на уста.
Целувка неуловима от морски бриз
или нечий странен неудовлетворим каприз.