Хладнокръвие.

Изстрели от движеща се кола се целят по мен.
Вече знам, че са намерили трупа. Бягам.  Няма куршуми за съзнанието сънуващо в будно състояние. Аз не съществувам на радара им. Няма ме на картата. Не знаят коя съм.
Изчезвам.

„ Обичам това място, мамка му! Обичам това море! „
 Мисля си аз докато бягам в почти непрогледната мъгла. Единствено светлините се открояват слабо в сивкавото - черно пространство.  Кълбета от светлини в различни цветове се размазват пред погледа ми.
Едни навяваха усещане на студ, други на игнорация. Всяка една емоция изпитана в мига, отразена в сфери.
Носех се в тъмата и преминавах плавно препятствията около себе си. Извисявах се все по-нагоре и с грация свистях през въздуха.  

„ Кучката ми развали вечерта. Заслужаваше си го! „
Мисля си докато ехидно си казвам наздраве с коктейл в ръка.
Самодостатъчна и доволна от деня. Гола, открита пред себе си.
Пускам си класическа музика, пълня ваната си с гореща вода. Паля ароматни свещи.
Като не пропускам да си подаря по една усмивка всеки път разминавайки се с огледалото.
Това са моментите , в които мога да бъда себе си изцяло. Всяка дреха, всеки поглед ме обременява с тежест на чужди възгледи. Използвам силата и отклонявам всичките си демони, които съскат иззад пукнатините.  Влизам в банята и се удостоявам с поглед. Този път не е моят поглед. Непознат женски, обвинителен поглед, затворен в мен, крещящ с тишината и студа си.
За стотна от секундата знаех, че това е нейният последен дъх, част от малкото пренесло се към мен.. 
Отблъснах и тази последна частица.
„Пространството е твърде необятно, но притегателно. Хората са твърде уплашени, закачат се едни за други, стават стадо. Трябва малка тежест за по-далечни за съзнанието пътувания. „
Пробих моментната преграда между собствените си гледни точки. Събрах се в едно цяло и се насладих на обкръжаващата ме топлина, обвита в непробиваемо хладнокръвие.
Отново разлиствам вътрешните декори.

Изострям сетивата си и се вслушвам във вятъра.
  Рязко, спирачки форсират на далечната улица , но звукът е като от случайно изникнал спомен на подсъзнанието ми.

Вадя кутия цигари от джоба на якето си и паля една. Пушекът преминава през цялото ми тяло. Бавно засищащ, бързо превръщащ се в копнежи дим. Усмихвам се спокойно. Наслаждавам се и като разлистващи се страници на книга, но в реалността, отново си представям.
Като декори, които оживяват сами, на театър, където се случва магия.  А аз съм главния режисьор, състав и публика, докато някой се опитваше да провали представлението ми.

  

В точно 01.00 вечерта бях на уреченото място със спортен, леко захабен от времето, сак.
Чакам , за да завърша сделка, в която дори не знам защо участвам. Знам, че отново ще искат да си играем игрички. Играех. За себе си. Да върви по дяволите другото. Когато можеш да бъдеш Бог сам за себе си, виждаш това и в другите. Те също са хора. Не съм по-различна. Но знаех, а те Не.
Изострени сетива. Обгръща ме мъгла. Превръщам се в турист, тръгнал на мисия.  Аз съм Аз. За част от секундата разбирам следващия ход на трети невидим за мен играч. Знам как ще се възползвам.

Тя бе на не повече от двадесет и две, естествено русокоса, със зелени бадемови очи и красива усмивка. Коза(да я наречем така) се беше влюбила в мен. Говореше ми за какви ли не неща.
А аз слушах, не чувах и думичка, но кимах и се усмихвах, като от време на време се разсмивах, за да се почувства добре.  Поканих я на среща, съпроводих я до входната си врата, тя прие и следващите ми покани. ....

..Пренощувахме заедно.

Сега с плавна, но уверена крачка, леко притичваше към пейката, на която седях.
Паркът, в който бях избрала да чакам, бе празен по това време на денонощието. Имах лесен достъп до различни варианти на изход за всякакви развои  следващите събития.
 
 „Защо не отговаряш на обажданията ми? Кога ще се видим? Аз направила ли съм нещо? Какво ти има? Защо не разговаряш с мен? Прекарахме толкова страхотно! Моля те, кажи ми нещо?! „

Поредица от безсмислени въпроси. Отчаяние крещят един по един като дори не ги отразявам. С мисловен удар отблъсквам всички и ги съсичам един по един.
 
В следващия момент наблюдавам се, отгоре някъде, как плавно премествам фибата в ръката си. Накланям се напред като манипулационно си мисля как искам да я целуна по врата. Тя протяга шия и затваря очи.
"Супер, няма да се налага да я докосвам дори.."
С правилната сила и точност – удар в сънната артерия, тихо, бързо, безгрешно. Не проверявам пулса ѝ – дори не ме интересува дали диша. Празният сак и тя бяха достатъчно послание.

Изправям се и фокусирам върху далечна, предварително избрана от мен дестинация, невидима за кръгозора ми на момента. Обграждат ме различни по консистенция и гъстота цветове. Всеки ме обгръща и ми дава позволението да разполагам с тях. Да развихрям  буря.
Размити спомени замъгляват очите ми. Започвам да проектирам сама на себе си.

Пия сухо Мартини на личния си домашен бар, в обкръжението на собствената ми особа. Доволно се усмихвам. Предвкусвайки зелените маслини. Почти усещайки лапата на прекрасния Джордж. 3 годишен ретривър.

Мъгла. Усещам сякаш чуждо сърцебиене в себе си. Сякаш това не е моят ритъм, пулс.
Някой се прицелва. Знам го.
Скачам към земята и се мятам в храстите.
Знам какво ще чуя след миг....

Свети слънце в очите ти

Поглеждам те и в миг разбрах;
до мен да бъдеш ти, до теб да бъда аз,
желание ме завладя.
Усмивката ти там изгря,
готова да ме обладае,
за миг и изгоря.
Някъде из облаците пак кража
и с усмивка на дете,
стопявам аз света.
С две ръце лицето ти обгръщам
и като полъх на море,
дъхът ти сладостен ме връща.
 Целувам устните ти нежни,
шепна "искам те сега.." .
В море от страсти, на ръце понесена,
забравям що е самота.
Завладява ме копнеж, изгарям в пламъци,
но със стремеж.
Къде си в този слънчев ден,
ела стопи се в мен.
Отпечатъците свои върху мене остави,
за миг оставам, а после си тръгни.

Неуловима.

„Тичам. Може би бягам от нещо или някого? От какво?
Бягам през клоните на дърветата. Изкачвам се нагоре. Усещам върховете на короните върху пръстите си. Гъделичкат ме. Шепнат ми с листа.
Поемам дълбоко дъх и се извисявам над тях.
 Понякога тичам покрай душите на хората. Преминавам с тих Трясък. Спирам се за миг и се усмихвам със сърце.
Изчезвам.
Гонят ли ме?
Връщане назад няма.
Без поглед в миналото.
Понякога със.
В рамките на безкрай.
В тласък на сърце.
Скривам се в пух на минзухар. В едно единствено семенце.
Откъсваш ме и тихо ме понасяш като малко усмихнато дете.
Във ваза искаш ти да ме поставиш, да ме докосваш с ръце.
Внезапно полъх ме достига и отлитам, пръскайки се на десетки малки частици по пътя на вятъра... ”

 С пламък в натъжените си очи , малкото момче се опита да хване и задържи вятъра.
Дали не падна камък върху сърцето му? Може би една сълза се стече по зачервената му буза.
Навлажни, по детски, свитите ъгълчета на устата му, която бе застинала в натъжена гримаса.

 „.. Понасям се навред. Колко е хубаво да летиш. Забравям ли нещо? Важно ли е? ”
Тя се сети за едно разочаровано дете. Пожела да може да се върне в мъничките му ръце.
„За миг отново бягам. От какво? Усещам влага. Вода ли съм? Капка? Нещо повече. Сълза. Стичам се по нечия зачервена буза, стигам до сочни топли устни на момче.  Изчезва представата за малкото дете.
Разтапям се като снежинка в безкрайно синьото море. Море от мисли, от копнежи.
За обич, за тъга. Сливам се със устните познати и обръща се света ”

Момчето сякаш я усети и премени с усмивка своя лик. В очите му красиви блясък се разнесе – отражение на слънце и море. В топла сутрин на есенен месец така се сляха две души.  Духът на неуловимите мечти. Душата на онова момиче, пръсната на хиляди искри и сърцето на щастливото дете.

All in forms.

Всички форми се размиват под необятна тежест от дъжда.
Цветове в смрачаващ танц се сливат, шепнат "Самота.." .

Дихания опорочени търсят топлина,
пререканията огорчени оставят настрана.

Жадуват ли и те за допир в натъжаващата тъмнина?
Или всяка част от тях желае да се слее със дъжда?

Уморени листи веят се навред, със себе си носят Есента.
Оглупели птици от страх - неспирно реят се, със забързани сърца.

Облак плавно ни понесе към сиви мрачни небеса.
Разгражда ни във въздуха и с песен озаряваме света.

Искам да съм топлина. От нечия целувка нежна, в тази самота.
А морето тихо вика ме и стене. Как му липсва слънчева Луна.

За миг във бриз превръщам се и го помилвам с вятърна ръка.
Жадувам във прегръдка да заключа безкрайната му самота.

Огледало

Време е да приложа на себе си последните приготовления преди да изляза. Оглеждам се и с три различни неща в ръка се приближавам до огледалото. Как искам да изглеждат този път очите ми?

Взимам черния молив в ръка и бавно нанасям под горния си клепач от него.  Премигам два пъти и съм от другата страна на огледалото. Дори за миг не се замислям как се случва това. Посягам към себе си и нанасям симетрично молив и на другото си око. Премигвам отново и от огледалото скачам вътре.

„Това случи ли се?”

Поглед, казващ много, изпълнен с тайни, мълчи на среща ми. Отразяващо. Сякаш забравила за случилото се, отварям очната си линия,  напасвам по най-удобния начин четчицата в ръка и се съсредоточавам. Миг преди перфектно отрязаните косъмчета да докоснат очите ми – премигвам.

От другата страна съм.
Кое е другата страна?
 Взирам се в себе си, опитвайки да достигна до отговор. Миг траещ векове. Обмен на информация между два свята. Между мен и Аз.
Усмихвам се. Получавам в отговор усмивка.
Ръката ми посяга към очите и прецизно нанасям перфектно очертание сама на себе си, с ръка излизаща от огледалото сякаш. Повтарям процедурата.

Харесвам резултата. Доближавам се по-близо, за да слея сякаш двата образа. Целувам се нежно.

Усещам хладната повърхност на огледалото и сякаш знаейки каква ще е реакцията от другата страна си намигнах. 

Миг, втори, миг, чет

върти, мигове в наслада пред едно огледало, в търсене на себе си.

Аз съм...

Аз съм въздуха.
Аз съм всяка молекула вода.
Бушувам в недрата.
Не познавам самота.
Образувам причината сред мен да видиш дъга.
Дъга, тихомълком промъкваща се към нечия душа.
Усмихвам се и със стремглава скорост
стичам се нежно във вътрешността на нечии бедра.
Заливам те.
Усмихвам се.
Аз съм Слънце в небесата.
Аз съм лъч на светлината.
Земята, по която ходиш и това съм Аз.
Буря, от която се страхуваш.
Бездна, на която се любуваш.
Всяка капка щастие в очите ти.
Усмивка - не една.
Таиш дъха си с нея на уста.
Целувка неуловима от морски бриз
или нечий странен неудовлетворим каприз. 

Музата на изгрева.

събуждам се и вглеждам се: един таван, в позната цветна стая.
от горе нечие лице ме наблюдава,
премигнах бързо и сега те няма.
"сън ли си?" попитах те .
но в миг забравям твоя лик и тихичко въздишам "виждам те, усещам те." , но говоря сякаш на тавана.
като пеперуда, от пашкула си току излязла, нежно аз протягам се.
разни думи из главата ми въртят се, вътре в лабиринти лутам се.
хаоса собствен да пренаредя желая, но все оплитам се.
възлите да срежа как мечтая, ала те повече затягат се.
на Земята паднах и останах седнала почти до края на мокрото паве.
ръката си към мене ти протегна и завладя ме тъй както до сега не бе успяло никое море.
ти музата ми ли реши да бъдеш, или си просто някой непознат, който
за миг, с поглед ме докосна и забравих аз какво е мрак.
защото там, на малката ни гара, всяка нощ, теб аз чакам пак.
допушвам все 'последната' цигара и жадно търся тебе, своя непознат.
дали е тъй невинна, оформяща се пъпка цвят,  на все още не поникнала червена роза, нейде в този чуден, скромен морски град.
вълна от страсти ни залива, към дълбините тежко ни влече.
не съм била май нивга по- щастлива, ей, пъстрооко ми момче!
къде ме срещна с теб съдбата? защо ме сблъска с теб така, че
в мига на срещата чудата, загубих аз своите слова?