Целувка с непознат

Това е една история за всички онези сгряващи сърца летни фестивали.
За децата на слънцето, които празнуват съществуването си и това на другите.
Гонките по плажа, морските игри, неутолимата жега и нестихващите свободни души.
Музика, смях , викове. Безброй капки морска вода. Досущ като хората - малки и незначителни, но обединени в едно - безкрай.
А ето там през гората едно момиче се разхожда само.
Търси, все търси и тя не знае какво, но продължава.
Гони се с еуфорията, усмихва се на слънцето, на дърветата.
Намига на небесата и с лека грация и подскок преминава през пътеките на десетки души, преплитайки своя собствен път с тях. Да се чувстваш чист като дете, като малки не разбирахме времето. Чудехме се защо все му слагат рамки и ограничения. Всеки ден бе така наситен, така ...безкраен.

'Ние сме едно цяло... '

Импулса да споделиш живота.

' Ето го! ' С децки смях и засилка се втурва към полуголо момче с шалвари.

Момичето седна до него достатъчно близо , за да усеща аромата на кожата му. Борови иглички и бира. Коленете им се докосваха. Бе на крачка да заговори, когато тя сякаш чула намеренията му го направи първа, приближавайки лицето си все по-близо до неговото. И започна да чете... Светлосенки на изненада и почуда. Очакване. Огън. Страст.

Зелени очи, горско зелено с морско синьо бяха очите му , сякаш пареха , галейки с леден плам кожата. Но така спокойни , мъдри. Уверени.
Красиво изрисувано Полинезийско слънце на рамото . Силно оформени скули. Проницателен поглед. Слънчева котешка усмивка. И всичко трепти, а единственото което искаш в такъв момент е да влезеш по-надълбоко . Знаеш ,че там е по-тихо, честотата на трепета по-силна. Допускаш да бъдеш погълнат от нечий поглед , за да разбереш ще се изгубиш ли в очите ѝ или тя в твоите. А ако почувстваш със сърцето си за миг виждаш други Вселени, така различни нови Светове.

Прочиташе всеки жест, всяка мимика. Нещо така задълбочено, случващо се в стотни от секудната. А той потъваше във всепоглъщащия ѝ поглед напомнящ вечността. Толкова кафеви бяха очите ѝ. Бездна. Тъмни и така топли като шоколад.
Заливаха го със страст и мекота и го обгърщаха в сладко горчива тъмнина, за да могат  да го вкусят на мека светлина.

- Провеждам една анкета.. хмм - Какво би направил ако някоя непозната дойде и те целуне ?

Пауза. От онези , в които си забравил началото на разговора. Мълчанието ти не е от уважение, изчакващо другия да продължи. Това бе от онези мигове , в които светът сякаш се завърта в пъти по-силно, а времето сякаш спира за миг да си почине. А човек проглежда вкусвайки духа на другия . Виждаш как най-естественото продължение е целувка. Ефирна, мека, топла. Загатваща.

Близост. Чувстваш трептенията на отсрещната душа, толкова е осезаема. Онемяваш.
Очакваш , усещаш ток бягащ по тялото си. С всеки един изминал миг виждаш все повече.
Най-малкото оставащо разстояние изглежда толкова голямо от върха на носа. Оставащото помежду поглъща най-силно, сближава като магнит.
Ето ги , тръпчинките ѝ докато говори игриво засмяна. Розовите ѝ меки скули, така меко и изящно подчертани, чакащи да бъдат целунати . А нослето ѝ...
Дори не осъзна как тя бе продължила да говори. Сякаш го питаше нещо.Усети се като влюбен, виждайки реалността ѝ, така близо до вкусването ѝ.
Гласът ѝ се носеше като тиха песен, мелодия на заден фон, а той чуваше сърцето си, как бие заглушаващо

Инстинкт. Това бе отговорът на въпроса ѝ. Чист , изящен инстинкт.
  .
И тогава идва вълшебния миг. Спираш да мислиш. Зениците ти се разширяват. Усещаш сладкия дъх на трепета . Отпиваш от живота, облизвайки  копнеещите си устни . Не ни трябват имена , нека ги забравим.
Отваряш очи. Времето се е събудило, продължава, минава през теб с времевия си вихър.
Най-кратките мигове, тези които за най-дълго спират дъха ни .


-Приятно ми е да се запознаем..Довиждане ... До нови срещи...

Възкликна тя и се понесе в танца си , продължи напред, а вятърът сякаш я следваше по петите. Оставяйки много въпроси и  жажда за още от нея.

Влюбена в мечтите.

Жадувам те.
Копнея.
Да те вкуся.
Да те видя.
Най-сладкото е забранено.
Свободни хора.
Свободни мечти.
Ето ме, до теб. Обърни се да ме видиш
Сега ще се усмихнеш свенливо и ще прибереш косата си от едната страна на ухо..
Искам да те докосна по носа. 
И да избягам.
Да се смея и да тичам, знаейки че ей сега ще ме хванеш и ще ме целунеш.
Ще се търкаляме в тревата.
Не съм я виждала толкова зелена. Почти колкото очите ти.
Разтапям се. Жадувам. 
Искаш ли да ме вкусиш?
Жадна съм, изпий ме. 
Нека се потопя в сетивата ти, да те усетя отвътре.
Позволи ми да съм проникновена. Обладай ме. 
После ме пусни да си отида, за да искам да се върна.
Докосни ме пак. 
Разпали пожар в мен . 
Целуни ме .
Вдишай ме.
Загърни ме в обятията си, а после пак ме пусни , за да танцувам под дъжда.
Танцувай с мен, лети. 
Последвай ме , ще се рея някъде в мечтите ни ...

Пожар

Познавам ли те?
Кой си ти?
Къде ме намери?
Чувствам ли те?
Усещам те.

- Здравей , ...може ли да те целуна?
-А..ъм..

И ето вече усещам нежния допир на устните ти с моите.
Топлината. Дъха .
Мисля си уиски ли пиеш.
Мислено се разтичам върху теб.
Облизвам те.

- Приятно ми е да се запознаем..Аз съм..




Въпрос след въпрос и все продължавам да те следвам.
Чувам те въпреки силната музика, виждам цветната светлина, която излъчваш - вдишвам те.
А ти ме гледаш, сънувам ли те? Погледът ти има настръхваща сила, но колко е силен в действителност, щом  проникна в съня ми ? Това сън ли е ?
Отдалечавам се, бягам, от отражението ти, от себе си, от начина, по който се чувствам.
Бягам, а се моля да стигна в обятията ти.
Преглъщам жадно за следващата доза страст в съня си.
Същността ми стене за пожар

А държах ли те всъщност или яростно прехапала бях устните си?

Раят другАд е

 Губя се в теб.

Дали в очите ти. Понякога в гласа ти. В допира.

Погубвам се, да бъда такава, каквато ме виждаш ти.

Прозрачна и тиха съм станала. Неспособна да хвана живеца в ръце. 

Изпълзва се. Посивява.Липсва ми трепета на дете. 

Не усещам вече онези пеперуди.

Душата ми тлее и жадува за пожар. 

Затишие. Пред буря. 

Мъгла. 

Изгубих се.

Започнах да се забравям. Не виждам себе си ясно като преди.

Вглеждах се в себе си дълго, дълбоко, в очите си. 

Обичам да гледам в това огледало. Рисувам се линия по линия.

Аз съм такава както аз се виждам.

Няма те теб, няма ги тях. Дори мен ме няма понякога.

' Аз съм, здравей , помниш ли ме? ' 

И тичам .

Към себе си. 

Как е хубаво да се преоткриваш вътре в теб, а не губейки се в някой друг.

Поглъщайки погледа му, виждам себе си там, но като бариера той седи между мен и Аз.

Как? 

Променям се, пречувам се пред погледа му върху себе си , преобразявам се в това, което той вижда. 

И сякаш оставам там. 

Заключена.

В очите му, в огледалния свят.

В неговите представи за мен самата.

Губя се . 

Избледнявам, сякаш посивявам.

Искам да се достигна, да съм себе си. 

Да се изрисувам сама в мечтите си.

Пусни ме, момче.

Да летя ме пусни.

Аз изучавам облаците , Вятърът ще бъде най-добрия ми приятел.

Дай ми свобода, за да мога да дишам , да чувствам, да обичам .

Усещам се в кожата си. 
Докосвам вибрациите във въздуха и ти нашепвам, ' Последвай ме , Ела ' 

Изгубих я.
Музата.
Дали някъде между усмихнатите целувки спиращи дъха?
Или в сълзите на изпращане....
А може би в тишината на заснежената гора..
избягала от шума на забързания прашен град.
Къде да я потърся, или тя ще ме намери...
Оглеждам се в небето, отразявам облаци с очи
Има там няколко сълзи, но надявам се не си личи..
Бягам срещу дъжда, гали ме нежно с капки, целува ме...
Утеха ми дава, виждам и небето плаче заедно с мен..
За красотата, за шума от вятъра люлеещ клоните..
За птицата песнопойка , за котенцето, което се крие в някоя кутия..
За усмивката на някой непознат..
За самотата , за любовта..
За онази двойка, която се крие от дъжда и тананика 'там ти ри рам ти ри ри рам'
За приятелите, смеещи се в кръгче в парка, които дъжда измива от неволите по света..
За всички, които дишат и чувстват.

За подадената ръка на в нужда изпаднал

За целувката, която Ти ми подари 

За пълнотата в душата, която ме прероди.. 

За онези последни две - три сълзи.

Често докато вали отварям прозореца си, за да слушам дъжда.
Чувам и вятъра , които със замах нахлува в стаята, подканва завесите да се поклащат замаяни в такт с шума от капките.
Безмълвни гларуси се реят тук таме като мухи без глави, наслаждавайки се на летежа си.
Коминът на Операта цяла зима оповестява , че там кипи от усмивки и живот, а хората въпреки парещия студ навън се превъплъщават заедно с артистите в различни роли.
Мрачното време навън вече не ме прави сива, студена.
Напротив.
Грея по-силно от всякога.
Изпълнена от светлината на въображението.

Така обичам кафето си.

Точно така обичам кафето си...
Шепне с аромата си още от кухнята .
Бавно съблича завивките....
Слънчевото утро започва да гали с топлина голотата.
Лъчи се прокрадват през завесите и закачливо намигат.
Усмивката ти рано сутрин изгрява пред мен с голяма чаша горещо кафе.
Точно така обичам кафето си...
Поставям го на рафта и с притворени очи , като морска вълна, обгръщам тялото ти...
Лек мирис на ванилия и уиски се понасят върху музикални джазови вълни.
Дали и кафето е толкова сладко както кожата ти, или мога да смеся вкусовете им...
Дали изгарям, или върховете на пръстите са нажежено желязо...
Горещо кафе стичащо се по извивките, като река в ръкава си, стремглаво проправяща си път напред.

Така обичам кафето си...
Без захар, с мед и канела.
Щипка ванилия.
Мляко. 
Сметана.
Най- ми е вкусна обаче капката от устните ти докато ми подаряваш нежна целувка.
Точно така обичам кафето си...
На точния връх на горчиво и сладко. 
Да усещам всяка една от съставките, преплела се в танц.
Леко да изгарям устни с първите глътки.
Да поемам аромата му дълбоко, загатвайки вкуса.
Точно така обичам кафето си...
Студено. 
Чакащо на нощното шкафче да бъде изпито.
Наслаждавайки се на стенещата тишина.