Осъзнавам единствения изход от ситуацията, в която се намирам.
Събудих се от самозаблудата, в която избрах сама да потъна. Измих илюзиите и разкъсах зашитите си очи. Сълзи от кръв потекоха към затихващото ми сърце.
Погледнах те и се разпаднах. Всяка една мисъл, всяка една мечта е била моя измислица.
Сълзите не помагат, безгласни, горещи, надяващи се да слепят парченцата от мен в едно.
Не намирам сили. Угасвам и пак се самозапалвам. Вместо бензин използвам обидите, вместо кибрит използвам гласа ти. Заливам се и искам да изгоря. Искам да се преродя от пепелта в това което искаше да бъда, но ето, още една измислена небивалица. Когато живееш така че да се превърнеш в нечии идеал, то все повече се отдалечаваш от целта. Колкото повече усилия полагаш, толкова повече отблъскваш човека срещу себе си.
Как да те намразя, как да спра да те обичам, как да преживея мисълта за ръката ти, която повече няма да хвана? Как да понеса мисълта, че никога няма да вкуся устните ти повече? Как да събера сили, като ти си моя наркотик, ти си този , който ме съсипва и малко по малко загубих себе си? Как да стана и да се изправя от счупените си илюзии? Как да бъда силна, като всичко, което искам е теб? Как да изплача сълзите си, като сякаш някой ме е хванал за гърлото и ме завърта на кошмарна въртележка. Хубави мигове, тежки моменти, сълзи и смях. Отново и отново и отново.
Хайде да не живеем в илюзия. Нека не живеем в лъжа. Всичко, което исках бе да бъдем щастливи заедно, да се градим взаимно, да се променяме към по-добро.
Стена. Безкрайно дълга и невъобразимо дебела стена, високо нагоре сливаща се с облаците.
Знам че си от другата страна, видях те през пролуката. Знам че ме виждаш, чух как ме повика. Как да мина през тази пролука без да разкъсам себе си на хиляди парчета? Как да дойда при теб, като щом и последния атом от съществото ми премине през тази пролука, то аз вече няма да съм същата. Аз ще бъда друга, аз ще бъда някоя, която не съм. Аз ще бъда илюзия, сива, изхабена, изтощена от прехода си към теб.
А можеше заедно да разрушим стената, да се срещнем по средата и да се прегърнем и всички страхове щяха да се изпарят.
Напомням си да дишам, искам да вдишам теб, искам да видя теб, искам да се обичаме с отворени очи, а не зашити с илюзии маски. Искам да не дишам. Искам да изчезна. Искам да спра да съществувам, искам да спра да мисля. Искам сърцето ми да спре. Защото без теб няма за кого да бие. Толкова много неща искам да ти кажа, а всеки път като стигна до последните редове, които ще бъдат последните ми думи искам да крещя „обичам те“, „не ме пускай“ , но не и „сбогом“ .
Не мога да се разделя с представата си за теб. Не мога да я пусна, не знам как, сраснах се с нея, превърнах се в част от теб, от представата ми за теб. Как да тръгна цяла, без да оставя сърцето си? Как да продължа? Как ? Като знам че единственото решение е да тръгна и да не се обръщам назад. Оставам сама, сама трябва и да се преборя, няма други , не мога да бъда винаги с някой.
Чувствам се изгубена, сякаш единствената цел в живота ми до сега е била да те обичам , а себе си заключих настрана. Болката в сърцето ми се разпростира все по-широко. Усещам бездна в гърдите си, а вътре е пожар, пожар, който знам че ако загася ще се превърне в празнота.
Изгори ме. Нека се преродя като феникс от пепелта.

Между редовете

Между редовете, изписани от двама пишещи, има убежище.
В него ще натъпча всички думи, които искахме да си кажем, но нямаше как, защото не съществуват.
А когато ми стане студено, ще се вмъквам между изреченията и ще се сгушвам тихо там. Ще се завия с някой монолог и ще си спомням цената на безплатните емоции.
Ще натъпча ушите си със смях и сутрешни закачки и ще бъда глуха за всякакви брътвежи.
Ще се напръскам с аромат на тютюн, трепет и бедствие.
Ще прокарам пръсти през последните ни диалози и ще се порежа на някое многоточие.
После с тихи стъпки ще се върна в празнословието и ще сложа лепенка на раната.
А когато не мога да спя нощем, ще броя белезите на ум.

Между редовете, изписани от двама пишещи, има безмълвие.
Безмълвие, изпълнено с думи, които не знам.
Но са ми любими.

И докато седях и гледах отминаващите сиво бели облаци върху небето, отразяващо залязващото слънце, се замислих как един ден ще си припомня тази гледка и тя като картина ще изникне пред очите ми. Ще погълне погледа ми и ще изпълни сърцето ми с музика и топлина. За такива моменти живея, за тази красота, за енергията, с която ме зарежда. Усмихвам се, оценявам това, което имам. Лампата на прилично голямата тераса светна. Чувството, че някой мисли за мен и се грижи за нуждите ми ме кара да се чувствам спокойна. Доверието поражда доверие. Обич. Как да не се радвам на живота? Това. Е. Мое. Право. Правото на всеки един, човек. Кой може да обвини младите за жаждата им за живот? Усещам пулсиращата кръв във вените ми. Харесвам чувството на моето тяло. Отново се усмихвам. Усмивките пораждат усмивки. Всичко тепърва започва.. 

Единствен

Той ми е.
Синоним ми е
на “ дом ” - прегръдките му;
на “ щастие ” - отношението му;
на “ рай ” - топлината му до мен;
Синоним ми е.
На “ спокойствие ” - аромата му;
на “ свят ” - очите му;
на “ сигурност ” - присъствието му;
на “ вселена ” - чувствата му.
Синоним ми е.
На “ любов ” - той ми е.
На всичко хубаво - той ми е.
Един ми е.

Безвремие

За тихите сутрини, изпълнени с носещ се аромат на безвремие.

Времето - илюзия.
Събужда се заедно с теб .
Ти си времето.
Аз съм времето.

Всеки е своето време , все така преплитащи се , танцувайки, създаващи хаос в тишината на един дъх.

В блажено спокойствие играем си с неговото броене. 

Безвремие.

Безкрайността - колко относителна е тя 
И колко безгранична е обичта и как е болезнено искрена тя.
И колко хора бъркат я с лудостта да хвалят един на друг егото си, борейки се за вечността.
А в борбата си спират да виждат Всепоглъщата ги- Алчността! 

Крадецът на огледала.

C ' era una volta...

Или имало едно време .. 

Един крадец на огледала .

Но той не бил какъв да е , а такъв истински - взимащ душата ти.
За кратък момент омайваше с думи, стопляща сърцето усмивка разтапяща пространството.
И изведнъж се превръщаш в огледало. 
Огледална реалност на това какво би могло да бъде и да стане.
Най-сладките изкушения.

Срещнах се с него на едно от пътешествията си . 

Усмихнат човек.

От тези които те карат да не можеш да спреш да се усмихваш .

Да го поглеждаш с пълни от благодарност очи. И да не си казвате много.

Но така да се гледате, че с поглед да си казвате всичко. 

Ей сега сте се срещнали, но си говорите безмълвно.

Тук таме някоя усмивка, още една. Втора , трета, смях, намигване.

Усмивки , усмивки да има . Любов.

И да продължаваш да се усмихваш. С удоволствие

Времето - устремена река от стапящ се сняг в планината.

Ей така минава времето с него.

Безкрайно кратки мигове, а така необятни.

Наситени с нюанси. 

Обгръща те с топлите си очи.

 Дъхът спира.

И Картините.
 Как се сливаш с човека .

Представиш си някоя целувка.

Прегръщаш го докато премигнеш.

И все така на същото място си седиш 

Допир. На рамо. На коляно. 

И заглушаваш пожара само като си мислиш как сърцето и трепета да заглушиш.

Да задушиш желанието. Оценяваш и старанието на другата страна да не се издъниш.

Обичам огледала. Изправям се и заставам пред себе си.

Усмихвам се, гледаш ме.

Виждаш ли се в огледалото зад мен.

Представяш ли си, усещаш ли ме, изпивайки ме жарно с очи?

Усещам погледа ти върху врата ми, крадецо на огледала..

Чувам трепета на сърцето ти.

Защо дишаш така учестено ?

Ммм.. 

Защо ме караш да се чувствам така?

Докато още се чувам как говоря усещам мисловен разговор на други нива .

Заставал ли си между две срещуположени огледала?

Виждал си безкрайността.

И после ставаш , озърташ се , търсиш, усещаш, че ще я видиш отново в очите на някой друг.

Оглеждаш се за миг и той , който отминава потрепва в сърцетуп.

Няма правилно и няма грешно.

За безкрайна вечност покрита в миг ,за който откриваш цялата човечност.

И с много нежност , малко небрежност премигам два -три пъти , за да изчезнеш беследно.

Огледала. Така пречупени отражения. А двама в стая. Хиляди възможности сякаш на изображения .

Така впили очи отвъд едни в други, за да не се изгубят. 

Желание.

Да остана в огледалния свят.

Там където крадецът на огледала застава зад мен , изправя се, 

става, докосва кожата ми с нежните пръсти на ръцете си, изучава ме, сякаш съм платно, кето да изрисува. Да обича.

 се озовавам за пореден път в огледалото.

Изучаваща трептежа на махалото

За миг заглушаваща много образи преплетени.

А всички тези трепети?

На мен това ми е живота

На теб пречи ли ти

И оставам там. 

В огледалото.

За миг оставам, после тръгвам си с вибрацията на махалото

и полъха на вятъра от върха на свободата

ето вече не усещам земята под краката

А ти понякога ще идваш на гости докато се оглеждам. Ще ме изпиваш с поглед и ще ме докосваш все по-неустоимо , за да си откраднеш някое изпълнено с удоволствие стенание.

 За да ме целунеш със въздишка и да се почувстваш благодарен , че запазил си ме в своето съзнание.

Целувка с непознат

Това е една история за всички онези сгряващи сърца летни фестивали.
За децата на слънцето, които празнуват съществуването си и това на другите.
Гонките по плажа, морските игри, неутолимата жега и нестихващите свободни души.
Музика, смях , викове. Безброй капки морска вода. Досущ като хората - малки и незначителни, но обединени в едно - безкрай.
А ето там през гората едно момиче се разхожда само.
Търси, все търси и тя не знае какво, но продължава.
Гони се с еуфорията, усмихва се на слънцето, на дърветата.
Намига на небесата и с лека грация и подскок преминава през пътеките на десетки души, преплитайки своя собствен път с тях. Да се чувстваш чист като дете, като малки не разбирахме времето. Чудехме се защо все му слагат рамки и ограничения. Всеки ден бе така наситен, така ...безкраен.

'Ние сме едно цяло... '

Импулса да споделиш живота.

' Ето го! ' С децки смях и засилка се втурва към полуголо момче с шалвари.

Момичето седна до него достатъчно близо , за да усеща аромата на кожата му. Борови иглички и бира. Коленете им се докосваха. Бе на крачка да заговори, когато тя сякаш чула намеренията му го направи първа, приближавайки лицето си все по-близо до неговото. И започна да чете... Светлосенки на изненада и почуда. Очакване. Огън. Страст.

Зелени очи, горско зелено с морско синьо бяха очите му , сякаш пареха , галейки с леден плам кожата. Но така спокойни , мъдри. Уверени.
Красиво изрисувано Полинезийско слънце на рамото . Силно оформени скули. Проницателен поглед. Слънчева котешка усмивка. И всичко трепти, а единственото което искаш в такъв момент е да влезеш по-надълбоко . Знаеш ,че там е по-тихо, честотата на трепета по-силна. Допускаш да бъдеш погълнат от нечий поглед , за да разбереш ще се изгубиш ли в очите ѝ или тя в твоите. А ако почувстваш със сърцето си за миг виждаш други Вселени, така различни нови Светове.

Прочиташе всеки жест, всяка мимика. Нещо така задълбочено, случващо се в стотни от секудната. А той потъваше във всепоглъщащия ѝ поглед напомнящ вечността. Толкова кафеви бяха очите ѝ. Бездна. Тъмни и така топли като шоколад.
Заливаха го със страст и мекота и го обгърщаха в сладко горчива тъмнина, за да могат  да го вкусят на мека светлина.

- Провеждам една анкета.. хмм - Какво би направил ако някоя непозната дойде и те целуне ?

Пауза. От онези , в които си забравил началото на разговора. Мълчанието ти не е от уважение, изчакващо другия да продължи. Това бе от онези мигове , в които светът сякаш се завърта в пъти по-силно, а времето сякаш спира за миг да си почине. А човек проглежда вкусвайки духа на другия . Виждаш как най-естественото продължение е целувка. Ефирна, мека, топла. Загатваща.

Близост. Чувстваш трептенията на отсрещната душа, толкова е осезаема. Онемяваш.
Очакваш , усещаш ток бягащ по тялото си. С всеки един изминал миг виждаш все повече.
Най-малкото оставащо разстояние изглежда толкова голямо от върха на носа. Оставащото помежду поглъща най-силно, сближава като магнит.
Ето ги , тръпчинките ѝ докато говори игриво засмяна. Розовите ѝ меки скули, така меко и изящно подчертани, чакащи да бъдат целунати . А нослето ѝ...
Дори не осъзна как тя бе продължила да говори. Сякаш го питаше нещо.Усети се като влюбен, виждайки реалността ѝ, така близо до вкусването ѝ.
Гласът ѝ се носеше като тиха песен, мелодия на заден фон, а той чуваше сърцето си, как бие заглушаващо

Инстинкт. Това бе отговорът на въпроса ѝ. Чист , изящен инстинкт.
  .
И тогава идва вълшебния миг. Спираш да мислиш. Зениците ти се разширяват. Усещаш сладкия дъх на трепета . Отпиваш от живота, облизвайки  копнеещите си устни . Не ни трябват имена , нека ги забравим.
Отваряш очи. Времето се е събудило, продължава, минава през теб с времевия си вихър.
Най-кратките мигове, тези които за най-дълго спират дъха ни .


-Приятно ми е да се запознаем..Довиждане ... До нови срещи...

Възкликна тя и се понесе в танца си , продължи напред, а вятърът сякаш я следваше по петите. Оставяйки много въпроси и  жажда за още от нея.