Размисли и Страсти

Има ли изобщо нещо правилно на този свят?
Дори един кръг нарисуван на бял лист може да бъде грешен.
А всъщност белият лист дали сам по себе си е истински бял?
И течейки, времето ни отвежда по потока си, на историята, на географията, на физиката... И развитие и градация, но ги има и спънките нали...
А  проблемите са само прости препятствия.. кое е по-лесно да преминеш едно препятствие или да се задълбочиш в решаването на даден проблем
А после?
Изобщо има ли такива неща или всички сме затворени в един времеви вакум, за да не изчезнем...
Защото в един момент всички изходни ситуации и развития на галактиките е било Абсолютно разрушение... и в един момент Времеви лордове затварят цели цивилизации в магически кръгове, а тези цивилизации сами по себе си изживяват своето съществуване отново и отново, от самото начало до самия край.
 А след това като рестарт на система всичко се възстановява?
Изход от кръговрат?
Или път , който води до изчистване на висшето духовно Аз.
Защото всички сме представи и личности на висшето Аз..
И за това Аз ще бъда промяната, която искам да видя в утрешния ден.. 

Да се събудиш до себе си

Обичам сутрин да се събуждам до нея.

Да галя устните ѝ с поглед и затаен дъх, наслаждавайки се на безпорядъка от кичурите ѝ къса коса гъделичкащи носа ѝ.

После осъзнавам, че дори не съм отворила очи,  всичко е сън.

Кое е това момиче, което спи в леглото? Как така усеща тя това в мен? Аз ли я усещам в себе си? Дали сме едно? 

"Знаеш коя съм, хайде полети, вземи ме с теб на своето пътешествие" 

Обичам сутрин да се будя в нея. Така крехко създание, ала изпълнено с мощ.

Ти обичаш ли да се будиш в себе си? Да бъдеш себе си, след сънищата, връщайки се от всемира в храма си.

Обичам да се будя до себе си, така не отворила още очите си, виждайки все още отвъд.

Подарявам ѝ усмивка, топла и нежна, целувка.

И тогава виждам теб, там в огледалото, махаш ми от друга стая с огледала, отворила си портала и бавно пътя проправяш си към моста за Души. Бягаме една към друга, прелитайки разстоянието. 

Ето , тук съм, до мен си, до теб съм. Усещам те в мен и вече самотата я няма, изчезва безследно.

Знам, красивА, целувам те, нека със обич да започне денят. 

И нея обичам , това момиче, което с рошава коса ми показа част от Света.

Обичам слънцето, което ми нашепва, че е време за скок в реалността.

За новото утро, за новия ден..

И отварям очи, и изчезваш като светли сенки в тъмнина, като различни галактики  събиращи се в глава.

Ала аз знам, че си там, дори и да не си в мен. И за това обичам душата и храма ти, момиче красиво, ден подир ден. 

Ароматни свещи.

Отнасям се по трепета на огъня. 
Стая изпълнена с множество малки свещи.
Невидими пера сякаш, на различни аромати, разтапят въздуха в топлата му обвивка от светлина.
Превръщам се в нея. 
Аз съм десетките танцуващи огънчета в мрака. Разтапям те. 
Обичам да чувствам разтопения восък по върха на пръстите си и нежния допир след това. 
Позволяваш ми да те докосвам с пламък, плавно преобразяващ ни в различни форми.
Витаеш ли с аромата на шоколад? Или пък с мирис на мляко,мед и бадеми галиш сетива?
Какво осветяват свещите?
Виждаш ли?
Безкрайна белота, безболезнено заслепяваща. Изпълваща.
Светлина.

И нагоре. На горе. И напред. И нагоре. На пред, и на горе.. 
Аз съм частица от пространството, препускам през хиляди измерения.
Гониш ме, материализираш се, усещам те до мен.. и аз пак изчезвам, и отново политам..
Миг подир миг ...
Все още съм в стаята, помниш ли? С десетките ароматни свещи. Ще ти припомня, чуй гласа ми..
Восъкът почти се  е разтопил.
На върха на пламъка виждам пирамида. 
Учестени дихания го контролират за миг.
Бягам към върха ѝ. Сякаш няма такъв, но продължавам..
Усещам дъха ти на врата си, шепне че ще те видя там на върха, небрежно усмихнат, задъхан с отворени ръце.
Восъчни пръсти с лекота сякаш разтапят кожата ми.
Отново съм светлина, безкрайна и топла, обградена от спокойна тишина.
Помниш ли бях пламъка? 
Искаш ли да ме запазиш в себе си , за да не угасна завинаги?
Аз ще стоплям отвътре душата. 
Ще светя когато тъмнината те задушава. 
Когато те разтопя, обещавам ще се превърна в нежно син огън.
Ще грея със студения плам, обгърнал в себе си цялата топлина, а след това ще ти я подаря.
И настъпва тъмнина. 
Ала и ти и аз знаем, че не е така...

Звезден асансьор

"Ако си пътник, то тогава аз съм асансьор.
Влизаш в мен и нежна вибрация те обгръща в обятия."

Ах, този глас как ме зове..
" Преминавам етажи отвъд цветовете, свивам се в спектър на светлина.
От южния вятър нейде по брега с песен понесен, отлиташ с мен върху лилави нежни крила.. "

Не съм аз прост пътник, да бъда тук има причина.. Ала къде се скри тя? Тази душа, която приканва ме с шепот да изчезна от света?

" Аз съм истории, аз съм време, аз съм светлина, ти избери, полети с мен към велики мечти.." 
- Ако ти си асансьор към звездите, аз защо да съм пътник? 

" Така е лирично, някак логично, понася те отвъд пустошта на материалните неща..
Аз ще бъда твоя асансьор към безкрайността "

- Отведи ме, Разгради ме на съставни молекули. После ме събери отново и в птица ме превърни. Нека бъда в теб. А ти моя...

.".. И аз отлитам .. и ти отлиташ с мен.. 

Надълбоко в пространството, отвъд морета и океани, в асансьор обграден от пространството отвъд или в океан от вълни на духа. 
Асансьор без бутони, с мисъл задействан, безкраен отвътре, кутия изящна отвън. 
На цвят съм такава каквато си ме представиш,  но все така неуловим за сетивата ти.
Тук съм, но ме няма. За миг усещаш ме в периферията на зрението си.
Дали съм сянка? Или сам играеш със себе си?
Усещаш ме..
Знаеш. "

- Коя си ти?

" Аз съм себе си.. "
- Но как се наричаш?

"Не се наричам никак.
Избрах да бъда.
Бях благороден, бях звезди
Бях смирена, бях прах"...
От тогава търся я, а тя все отлита...
Връща се за миг и ме понася във валс..
Танцувам, обичам, копнея, желая, превръщам се в романтик
и настъпва края на този танц, а тя отново с усмивка ме пита
" Би ли желал да изчезнеш за миг? "

Въпроси..

“В какво намираш отговора?”
- А къде го търсиш?
“Какъв е въпроса?”
 - Един не е. Къде отиваш? Опитваш ли?
“А след това онемяваш..
Да, аз съм, чувам те”
Усмихваш се и докато усетиш побеляваш със снимка потъмняла в двете си ръце..
” Не се страхувай, тук съм, усети моя шепот, всеки дъх вътре в спомена запазен.. “

-Умът ми с мен играе ли си?
” Или моят ум играе с твоя? “
Как смехът ѝ весело звъни, някъде из моите пусти представи..
“Изчакай, върни се, вземи ме и полети..“
И отново изчезваш нейде в поля , море, планини.. Къде да почакам?.. Нека летим..
” Последвай гласът ми, но тѝ води..”

Tea Party

За спокойните следобеди...
Или с други думи как една чаша чай тежи толкова много от горещина, че вдигането ѝ от масата е почти невъзможно.
Резен лимон си взима топла баня в кравешко лилава чаша. Създавайки идилия от цветове.
Грациозни вълни дим се издигат нежно, бавно проправящи си път към носа.
Усетѝ цвета им, затворѝ очи, вкусѝ мирисът им...
Усмихна ли се? Усети ли вкусът на зеления цвят? А на жълтия? Ех, не забравяй червеното. Ухаят обаятелно, нали..
Забързан в ежедневие, спираш ли, за да усетиш мигът, който преминава през теб?
Плахо ти подава ръка и ти предлага да се запознаете, да разкажете историите си, а после да отлетите понесени от крилете на вятъра. Виждал ли собствения си устрем пред теб, клатещ крака и небрежно засмян?
Спокоен и смел, ти предоставя възможност за действие, за суета.
Глътка въздух, която цениш повече от другите.
Задържаш дъха си и улавяш момента...
Вкусът му напомня абсурдност със щипка канела и мед за вкус.
Вдишваш. . .
Наситено зелените листа мента галят лицето ти, милионите малки власинки те даряват с допир, който  внушава с мириса си на щастие и цял букет свежест с листа здравец.
Отново се опитвам да повдигна чашата, но тя крещи с горещината си.
Усещам пулсиращото ѝ желание да ме залее, сливайки се с моята топлина..
Пламенно извисявайки облачета пара над себе си, ме подканва да приближа устни, да отпия..
Тишина. Преобръща мрака, хваща за ръка и го завърта в танц.
Превъплъщаваща се в богиня, спокойно обгръщаща те в светлина.
Лимонът се отпуска на дъното и заспива ... " Ще сънувам тишина и твоите лъчи.."
{Странно, от къде един лимон знае за съществуването им.. Ала може би има истории, които вятъра разказва..}
"Искам да ме разтопиш" мисли си бурканче пълно със захаросан мед.
"Искам да се слея с вкуса ти.." мисли си ментовия зелен чай и въздиша. . .
Въздиша гореща пара, с надеждата да достигне до отвореното карирано с бели и сини кантове бурканче и да се гмурне вътре.
А къде си ти в този момент?
Във въздуха?
В плавно изстиващия чай?
Или може би се криеш в блокчетата шоколад, в слънчевата чинийка отстрани..
В поглед?
Наблюдаваш ли се как тръпнеш в очакване?
Поемам дъх.. сливам се с топлината, ставам цветове.
Улавям пъстрия му мирис.
Един ред шоколад, а може би два, за удоволствие.
Усмивка, която слагам в кутията със форма на сърце.
И един чай, който вече можеше да бъде вдигнат от масата, за да изпълни своята мисия..

Хладнокръвие.

Изстрели от движеща се кола се целят по мен.
Вече знам, че са намерили трупа. Бягам.  Няма куршуми за съзнанието сънуващо в будно състояние. Аз не съществувам на радара им. Няма ме на картата. Не знаят коя съм.
Изчезвам.

„ Обичам това място, мамка му! Обичам това море! „
 Мисля си аз докато бягам в почти непрогледната мъгла. Единствено светлините се открояват слабо в сивкавото - черно пространство.  Кълбета от светлини в различни цветове се размазват пред погледа ми.
Едни навяваха усещане на студ, други на игнорация. Всяка една емоция изпитана в мига, отразена в сфери.
Носех се в тъмата и преминавах плавно препятствията около себе си. Извисявах се все по-нагоре и с грация свистях през въздуха.  

„ Кучката ми развали вечерта. Заслужаваше си го! „
Мисля си докато ехидно си казвам наздраве с коктейл в ръка.
Самодостатъчна и доволна от деня. Гола, открита пред себе си.
Пускам си класическа музика, пълня ваната си с гореща вода. Паля ароматни свещи.
Като не пропускам да си подаря по една усмивка всеки път разминавайки се с огледалото.
Това са моментите , в които мога да бъда себе си изцяло. Всяка дреха, всеки поглед ме обременява с тежест на чужди възгледи. Използвам силата и отклонявам всичките си демони, които съскат иззад пукнатините.  Влизам в банята и се удостоявам с поглед. Този път не е моят поглед. Непознат женски, обвинителен поглед, затворен в мен, крещящ с тишината и студа си.
За стотна от секундата знаех, че това е нейният последен дъх, част от малкото пренесло се към мен.. 
Отблъснах и тази последна частица.
„Пространството е твърде необятно, но притегателно. Хората са твърде уплашени, закачат се едни за други, стават стадо. Трябва малка тежест за по-далечни за съзнанието пътувания. „
Пробих моментната преграда между собствените си гледни точки. Събрах се в едно цяло и се насладих на обкръжаващата ме топлина, обвита в непробиваемо хладнокръвие.
Отново разлиствам вътрешните декори.

Изострям сетивата си и се вслушвам във вятъра.
  Рязко, спирачки форсират на далечната улица , но звукът е като от случайно изникнал спомен на подсъзнанието ми.

Вадя кутия цигари от джоба на якето си и паля една. Пушекът преминава през цялото ми тяло. Бавно засищащ, бързо превръщащ се в копнежи дим. Усмихвам се спокойно. Наслаждавам се и като разлистващи се страници на книга, но в реалността, отново си представям.
Като декори, които оживяват сами, на театър, където се случва магия.  А аз съм главния режисьор, състав и публика, докато някой се опитваше да провали представлението ми.

  

В точно 01.00 вечерта бях на уреченото място със спортен, леко захабен от времето, сак.
Чакам , за да завърша сделка, в която дори не знам защо участвам. Знам, че отново ще искат да си играем игрички. Играех. За себе си. Да върви по дяволите другото. Когато можеш да бъдеш Бог сам за себе си, виждаш това и в другите. Те също са хора. Не съм по-различна. Но знаех, а те Не.
Изострени сетива. Обгръща ме мъгла. Превръщам се в турист, тръгнал на мисия.  Аз съм Аз. За част от секундата разбирам следващия ход на трети невидим за мен играч. Знам как ще се възползвам.

Тя бе на не повече от двадесет и две, естествено русокоса, със зелени бадемови очи и красива усмивка. Коза(да я наречем така) се беше влюбила в мен. Говореше ми за какви ли не неща.
А аз слушах, не чувах и думичка, но кимах и се усмихвах, като от време на време се разсмивах, за да се почувства добре.  Поканих я на среща, съпроводих я до входната си врата, тя прие и следващите ми покани. ....

..Пренощувахме заедно.

Сега с плавна, но уверена крачка, леко притичваше към пейката, на която седях.
Паркът, в който бях избрала да чакам, бе празен по това време на денонощието. Имах лесен достъп до различни варианти на изход за всякакви развои  следващите събития.
 
 „Защо не отговаряш на обажданията ми? Кога ще се видим? Аз направила ли съм нещо? Какво ти има? Защо не разговаряш с мен? Прекарахме толкова страхотно! Моля те, кажи ми нещо?! „

Поредица от безсмислени въпроси. Отчаяние крещят един по един като дори не ги отразявам. С мисловен удар отблъсквам всички и ги съсичам един по един.
 
В следващия момент наблюдавам се, отгоре някъде, как плавно премествам фибата в ръката си. Накланям се напред като манипулационно си мисля как искам да я целуна по врата. Тя протяга шия и затваря очи.
"Супер, няма да се налага да я докосвам дори.."
С правилната сила и точност – удар в сънната артерия, тихо, бързо, безгрешно. Не проверявам пулса ѝ – дори не ме интересува дали диша. Празният сак и тя бяха достатъчно послание.

Изправям се и фокусирам върху далечна, предварително избрана от мен дестинация, невидима за кръгозора ми на момента. Обграждат ме различни по консистенция и гъстота цветове. Всеки ме обгръща и ми дава позволението да разполагам с тях. Да развихрям  буря.
Размити спомени замъгляват очите ми. Започвам да проектирам сама на себе си.

Пия сухо Мартини на личния си домашен бар, в обкръжението на собствената ми особа. Доволно се усмихвам. Предвкусвайки зелените маслини. Почти усещайки лапата на прекрасния Джордж. 3 годишен ретривър.

Мъгла. Усещам сякаш чуждо сърцебиене в себе си. Сякаш това не е моят ритъм, пулс.
Някой се прицелва. Знам го.
Скачам към земята и се мятам в храстите.
Знам какво ще чуя след миг....