Все още бягам по коридорите из внушителната столетна каменна къща.
Надбягвам се с тъмнината.
С бяг преминавам покрай студените , но обичани стени.
Настръхвам наелектризирана и по-решена от всякога.
Ще достигна целта си....tl;dr
Поемам дълбоко дъх.
(Взимам биричка от хладилника и подягодите студено е! Боса съм! )
Продължавам да се надбягвам с тъмнината.
Ах този изкушаващ мрак, дебнещ те, подканвайки те на танц.
Тичам.
Възбуждам се.
...
Виждам.
Светлина в тъмнината.
Ивица.
В края на коридора , водещ към ново Начало.
Достигам я .
Усмихвам се.
На всяко кътче от простора.

Дом.

:)

Размисли и Страсти

Има ли изобщо нещо правилно на този свят?
Дори един кръг нарисуван на бял лист може да бъде грешен.
А всъщност белият лист дали сам по себе си е истински бял?
И течейки, времето ни отвежда по потока си, на историята, на географията, на физиката... И развитие и градация, но ги има и спънките нали...
А  проблемите са само прости препятствия.. кое е по-лесно да преминеш едно препятствие или да се задълбочиш в решаването на даден проблем
А после?
Изобщо има ли такива неща или всички сме затворени в един времеви вакум, за да не изчезнем...
Защото в един момент всички изходни ситуации и развития на галактиките е било Абсолютно разрушение... и в един момент Времеви лордове затварят цели цивилизации в магически кръгове, а тези цивилизации сами по себе си изживяват своето съществуване отново и отново, от самото начало до самия край.
 А след това като рестарт на система всичко се възстановява?
Изход от кръговрат?
Или път , който води до изчистване на висшето духовно Аз.
Защото всички сме представи и личности на висшето Аз..
И за това Аз ще бъда промяната, която искам да видя в утрешния ден.. 

Да се събудиш до себе си

Обичам сутрин да се събуждам до нея.

Да галя устните ѝ с поглед и затаен дъх, наслаждавайки се на безпорядъка от кичурите ѝ къса коса гъделичкащи носа ѝ.

После осъзнавам, че дори не съм отворила очи,  всичко е сън.

Кое е това момиче, което спи в леглото? Как така усеща тя това в мен? Аз ли я усещам в себе си? Дали сме едно? 

"Знаеш коя съм, хайде полети, вземи ме с теб на своето пътешествие" 

Обичам сутрин да се будя в нея. Така крехко създание, ала изпълнено с мощ.

Ти обичаш ли да се будиш в себе си? Да бъдеш себе си, след сънищата, връщайки се от всемира в храма си.

Обичам да се будя до себе си, така не отворила още очите си, виждайки все още отвъд.

Подарявам ѝ усмивка, топла и нежна, целувка.

И тогава виждам теб, там в огледалото, махаш ми от друга стая с огледала, отворила си портала и бавно пътя проправяш си към моста за Души. Бягаме една към друга, прелитайки разстоянието. 

Ето , тук съм, до мен си, до теб съм. Усещам те в мен и вече самотата я няма, изчезва безследно.

Знам, красивА, целувам те, нека със обич да започне денят. 

И нея обичам , това момиче, което с рошава коса ми показа част от Света.

Обичам слънцето, което ми нашепва, че е време за скок в реалността.

За новото утро, за новия ден..

И отварям очи, и изчезваш като светли сенки в тъмнина, като различни галактики  събиращи се в глава.

Ала аз знам, че си там, дори и да не си в мен. И за това обичам душата и храма ти, момиче красиво, ден подир ден. 

Ароматни свещи.

Отнасям се по трепета на огъня. 
Стая изпълнена с множество малки свещи.
Невидими пера сякаш, на различни аромати, разтапят въздуха в топлата му обвивка от светлина.
Превръщам се в нея. 
Аз съм десетките танцуващи огънчета в мрака. Разтапям те. 
Обичам да чувствам разтопения восък по върха на пръстите си и нежния допир след това. 
Позволяваш ми да те докосвам с пламък, плавно преобразяващ ни в различни форми.
Витаеш ли с аромата на шоколад? Или пък с мирис на мляко,мед и бадеми галиш сетива?
Какво осветяват свещите?
Виждаш ли?
Безкрайна белота, безболезнено заслепяваща. Изпълваща.
Светлина.

И нагоре. На горе. И напред. И нагоре. На пред, и на горе.. 
Аз съм частица от пространството, препускам през хиляди измерения.
Гониш ме, материализираш се, усещам те до мен.. и аз пак изчезвам, и отново политам..
Миг подир миг ...
Все още съм в стаята, помниш ли? С десетките ароматни свещи. Ще ти припомня, чуй гласа ми..
Восъкът почти се  е разтопил.
На върха на пламъка виждам пирамида. 
Учестени дихания го контролират за миг.
Бягам към върха ѝ. Сякаш няма такъв, но продължавам..
Усещам дъха ти на врата си, шепне че ще те видя там на върха, небрежно усмихнат, задъхан с отворени ръце.
Восъчни пръсти с лекота сякаш разтапят кожата ми.
Отново съм светлина, безкрайна и топла, обградена от спокойна тишина.
Помниш ли бях пламъка? 
Искаш ли да ме запазиш в себе си , за да не угасна завинаги?
Аз ще стоплям отвътре душата. 
Ще светя когато тъмнината те задушава. 
Когато те разтопя, обещавам ще се превърна в нежно син огън.
Ще грея със студения плам, обгърнал в себе си цялата топлина, а след това ще ти я подаря.
И настъпва тъмнина. 
Ала и ти и аз знаем, че не е така...

Звезден асансьор

"Ако си пътник, то тогава аз съм асансьор.
Влизаш в мен и нежна вибрация те обгръща в обятия."

Ах, този глас как ме зове..
" Преминавам етажи отвъд цветовете, свивам се в спектър на светлина.
От южния вятър нейде по брега с песен понесен, отлиташ с мен върху лилави нежни крила.. "

Не съм аз прост пътник, да бъда тук има причина.. Ала къде се скри тя? Тази душа, която приканва ме с шепот да изчезна от света?

" Аз съм истории, аз съм време, аз съм светлина, ти избери, полети с мен към велики мечти.." 
- Ако ти си асансьор към звездите, аз защо да съм пътник? 

" Така е лирично, някак логично, понася те отвъд пустошта на материалните неща..
Аз ще бъда твоя асансьор към безкрайността "

- Отведи ме, Разгради ме на съставни молекули. После ме събери отново и в птица ме превърни. Нека бъда в теб. А ти моя...

.".. И аз отлитам .. и ти отлиташ с мен.. 

Надълбоко в пространството, отвъд морета и океани, в асансьор обграден от пространството отвъд или в океан от вълни на духа. 
Асансьор без бутони, с мисъл задействан, безкраен отвътре, кутия изящна отвън. 
На цвят съм такава каквато си ме представиш,  но все така неуловим за сетивата ти.
Тук съм, но ме няма. За миг усещаш ме в периферията на зрението си.
Дали съм сянка? Или сам играеш със себе си?
Усещаш ме..
Знаеш. "

- Коя си ти?

" Аз съм себе си.. "
- Но как се наричаш?

"Не се наричам никак.
Избрах да бъда.
Бях благороден, бях звезди
Бях смирена, бях прах"...
От тогава търся я, а тя все отлита...
Връща се за миг и ме понася във валс..
Танцувам, обичам, копнея, желая, превръщам се в романтик
и настъпва края на този танц, а тя отново с усмивка ме пита
" Би ли желал да изчезнеш за миг? "

Въпроси..

“В какво намираш отговора?”
- А къде го търсиш?
“Какъв е въпроса?”
 - Един не е. Къде отиваш? Опитваш ли?
“А след това онемяваш..
Да, аз съм, чувам те”
Усмихваш се и докато усетиш побеляваш със снимка потъмняла в двете си ръце..
” Не се страхувай, тук съм, усети моя шепот, всеки дъх вътре в спомена запазен.. “

-Умът ми с мен играе ли си?
” Или моят ум играе с твоя? “
Как смехът ѝ весело звъни, някъде из моите пусти представи..
“Изчакай, върни се, вземи ме и полети..“
И отново изчезваш нейде в поля , море, планини.. Къде да почакам?.. Нека летим..
” Последвай гласът ми, но тѝ води..”