Есента не идва сама

Есента...

Тя никога не идва сама.

Носи на раменете си меланхолия и мъгла.

Забулена вечно в оранжеви, червени и жълти листа, 

обрича всеки по пътя си да почувства поне капка тъга.

С буреносни сиви коси покрива града 

тихо разплаква се и прегръща деня.

Есента... тя никога не идва сама.

Губиш се в нея и ѝ подаваш ръка.

Виждаш ли смисъл? Виждаш ли лъч светлина?

Или само наужким залъгваш се, че има смисъл в това?

Не есента ме разплака в нощта, а тази нейна приятелка -

меланхолията. 

Виж я как плаче плаче, но усмивка прокрадва се под гримасата на тъга.

Защо така държи есента в плен тегобен на своята изкривена истина? 

Чуй ме, момиче, не губи своята пъстрота! 

Макар и за миг унесена в красота създадена от меланхолия.

Обичай, душа, усмихни се, нека звездите блестят в нощта!

В нощта която показа ми цветовете, цветовете на твоята сърцевина.

Стига толкова меланхолия! Стига тъга!

Не се чувствай изгубена и не забравяй това :

докато те има, докато ме има.. никога няма да бъдем изгубени в самота.

А със спомен за слънцето ще дочакаме лятото с неговата еуфория.

И ще дойде то и ще забравим за това, 

че някога били сме изгубени, че някога чувствали сме тъга.

Защото ще имаме себе си, защото ще има смисъл в това

да плачем от щастие влюбени,

вюбени в магията и сезоните на света.

Посветено на най-добрата ми приятелка

Б.П Сюжетна 

За смелостта

Това е въпросът: да видиш с яснота, че всичко, което знаеш, е от миналото, то вече си е отишло. То е част от гробищата. Искаш ли да бъдеш в гроба, или искаш да бъдеш жив? И този въпрос не е само за днес - същият въпрос ще важи и утре, и вдругиден. Същият въпрос ще остане до последния ти дъх.

Каквото и да знаеш, каквото и да натрупваш - информация, знания, опит - в момента, в който си ги проучил, ти приключваш с тях. И ако носиш сега тези празни думи,този мъртъв товар, това ще смачка, ще претовари живота ти, ще ти попречи да навлезеш в едно жизнено, радостно съществуване - което те очаква във всеки един момент.

Помисли само: как можеш да се уповаваш на някого или на нещо, ако не се уповаваш на себе си? Това е невъзможно. Ако се съмняваш в себе си, как ще се уповаваш? Ти си този, който ще се уповава, а пък не ли се доверяваш на себе си - как можеш да се довериш на своето упование? Абсолютно е необходимо сърцето да се отвори,преди интелектът да може да се трансформира в интелигентност. Това е разликата между интелект и интелигентност.

 

Интелигентността е интелект в съзвучие със сърцето ти.

Сърцето знае как да се уповава.

Интелектът знае как да търси и изследва.

В теб има сърце, което вижда, чувства, но което няма крака; то не може да тича.То си остава там, където е, тупти, чака... някой ден интелектът ще разбере и ще е в състояние да използва очите на сърцето.

 

Когато казвам думата упование, имам предвид очите на сърцето.

А когато казвам съмнение, имам предвид краката на твоя интелект.

Двете заедно могат да се измъкнат от пожара, в това няма никакъв проблем. Но помни,интелектът трябва да приеме сърцето да се качи на раменете му. То не може иначе. Сърцето няма крака, а само очи, и интелектът трябва да слуша сърцето ида следва насоките му.

Във властта на сърцето интелектът става разумен. Това е трансформация, тотална трансформация на енергията. Тогава човекът не се превръща в интелектуалец, а просто става мъдър...

Осъзнавам единствения изход от ситуацията, в която се намирам.
Събудих се от самозаблудата, в която избрах сама да потъна. Измих илюзиите и разкъсах зашитите си очи. Сълзи от кръв потекоха към затихващото ми сърце.
Погледнах те и се разпаднах. Всяка една мисъл, всяка една мечта е била моя измислица.
Сълзите не помагат, безгласни, горещи, надяващи се да слепят парченцата от мен в едно.
Не намирам сили. Угасвам и пак се самозапалвам. Вместо бензин използвам обидите, вместо кибрит използвам гласа ти. Заливам се и искам да изгоря. Искам да се преродя от пепелта в това което искаше да бъда, но ето, още една измислена небивалица. Когато живееш така че да се превърнеш в нечии идеал, то все повече се отдалечаваш от целта. Колкото повече усилия полагаш, толкова повече отблъскваш човека срещу себе си.
Как да те намразя, как да спра да те обичам, как да преживея мисълта за ръката ти, която повече няма да хвана? Как да понеса мисълта, че никога няма да вкуся устните ти повече? Как да събера сили, като ти си моя наркотик, ти си този , който ме съсипва и малко по малко загубих себе си? Как да стана и да се изправя от счупените си илюзии? Как да бъда силна, като всичко, което искам е теб? Как да изплача сълзите си, като сякаш някой ме е хванал за гърлото и ме завърта на кошмарна въртележка. Хубави мигове, тежки моменти, сълзи и смях. Отново и отново и отново.
Хайде да не живеем в илюзия. Нека не живеем в лъжа. Всичко, което исках бе да бъдем щастливи заедно, да се градим взаимно, да се променяме към по-добро.
Стена. Безкрайно дълга и невъобразимо дебела стена, високо нагоре сливаща се с облаците.
Знам че си от другата страна, видях те през пролуката. Знам че ме виждаш, чух как ме повика. Как да мина през тази пролука без да разкъсам себе си на хиляди парчета? Как да дойда при теб, като щом и последния атом от съществото ми премине през тази пролука, то аз вече няма да съм същата. Аз ще бъда друга, аз ще бъда някоя, която не съм. Аз ще бъда илюзия, сива, изхабена, изтощена от прехода си към теб.
А можеше заедно да разрушим стената, да се срещнем по средата и да се прегърнем и всички страхове щяха да се изпарят.
Напомням си да дишам, искам да вдишам теб, искам да видя теб, искам да се обичаме с отворени очи, а не зашити с илюзии маски. Искам да не дишам. Искам да изчезна. Искам да спра да съществувам, искам да спра да мисля. Искам сърцето ми да спре. Защото без теб няма за кого да бие. Толкова много неща искам да ти кажа, а всеки път като стигна до последните редове, които ще бъдат последните ми думи искам да крещя „обичам те“, „не ме пускай“ , но не и „сбогом“ .
Не мога да се разделя с представата си за теб. Не мога да я пусна, не знам как, сраснах се с нея, превърнах се в част от теб, от представата ми за теб. Как да тръгна цяла, без да оставя сърцето си? Как да продължа? Как ? Като знам че единственото решение е да тръгна и да не се обръщам назад. Оставам сама, сама трябва и да се преборя, няма други , не мога да бъда винаги с някой.
Чувствам се изгубена, сякаш единствената цел в живота ми до сега е била да те обичам , а себе си заключих настрана. Болката в сърцето ми се разпростира все по-широко. Усещам бездна в гърдите си, а вътре е пожар, пожар, който знам че ако загася ще се превърне в празнота.
Изгори ме. Нека се преродя като феникс от пепелта.

Между редовете

Между редовете, изписани от двама пишещи, има убежище.
В него ще натъпча всички думи, които искахме да си кажем, но нямаше как, защото не съществуват.
А когато ми стане студено, ще се вмъквам между изреченията и ще се сгушвам тихо там. Ще се завия с някой монолог и ще си спомням цената на безплатните емоции.
Ще натъпча ушите си със смях и сутрешни закачки и ще бъда глуха за всякакви брътвежи.
Ще се напръскам с аромат на тютюн, трепет и бедствие.
Ще прокарам пръсти през последните ни диалози и ще се порежа на някое многоточие.
После с тихи стъпки ще се върна в празнословието и ще сложа лепенка на раната.
А когато не мога да спя нощем, ще броя белезите на ум.

Между редовете, изписани от двама пишещи, има безмълвие.
Безмълвие, изпълнено с думи, които не знам.
Но са ми любими.

И докато седях и гледах отминаващите сиво бели облаци върху небето, отразяващо залязващото слънце, се замислих как един ден ще си припомня тази гледка и тя като картина ще изникне пред очите ми. Ще погълне погледа ми и ще изпълни сърцето ми с музика и топлина. За такива моменти живея, за тази красота, за енергията, с която ме зарежда. Усмихвам се, оценявам това, което имам. Лампата на прилично голямата тераса светна. Чувството, че някой мисли за мен и се грижи за нуждите ми ме кара да се чувствам спокойна. Доверието поражда доверие. Обич. Как да не се радвам на живота? Това. Е. Мое. Право. Правото на всеки един, човек. Кой може да обвини младите за жаждата им за живот? Усещам пулсиращата кръв във вените ми. Харесвам чувството на моето тяло. Отново се усмихвам. Усмивките пораждат усмивки. Всичко тепърва започва.. 

Единствен

Той ми е.
Синоним ми е
на “ дом ” - прегръдките му;
на “ щастие ” - отношението му;
на “ рай ” - топлината му до мен;
Синоним ми е.
На “ спокойствие ” - аромата му;
на “ свят ” - очите му;
на “ сигурност ” - присъствието му;
на “ вселена ” - чувствата му.
Синоним ми е.
На “ любов ” - той ми е.
На всичко хубаво - той ми е.
Един ми е.

Безвремие

За тихите сутрини, изпълнени с носещ се аромат на безвремие.

Времето - илюзия.
Събужда се заедно с теб .
Ти си времето.
Аз съм времето.

Всеки е своето време , все така преплитащи се , танцувайки, създаващи хаос в тишината на един дъх.

В блажено спокойствие играем си с неговото броене. 

Безвремие.

Безкрайността - колко относителна е тя 
И колко безгранична е обичта и как е болезнено искрена тя.
И колко хора бъркат я с лудостта да хвалят един на друг егото си, борейки се за вечността.
А в борбата си спират да виждат Всепоглъщата ги- Алчността! 

Крадецът на огледала.

C ' era una volta...

Или имало едно време .. 

Един крадец на огледала .

Но той не бил какъв да е , а такъв истински - взимащ душата ти.
За кратък момент омайваше с думи, стопляща сърцето усмивка разтапяща пространството.
И изведнъж се превръщаш в огледало. 
Огледална реалност на това какво би могло да бъде и да стане.
Най-сладките изкушения.

Срещнах се с него на едно от пътешествията си . 

Усмихнат човек.

От тези които те карат да не можеш да спреш да се усмихваш .

Да го поглеждаш с пълни от благодарност очи. И да не си казвате много.

Но така да се гледате, че с поглед да си казвате всичко. 

Ей сега сте се срещнали, но си говорите безмълвно.

Тук таме някоя усмивка, още една. Втора , трета, смях, намигване.

Усмивки , усмивки да има . Любов.

И да продължаваш да се усмихваш. С удоволствие

Времето - устремена река от стапящ се сняг в планината.

Ей така минава времето с него.

Безкрайно кратки мигове, а така необятни.

Наситени с нюанси. 

Обгръща те с топлите си очи.

 Дъхът спира.

И Картините.
 Как се сливаш с човека .

Представиш си някоя целувка.

Прегръщаш го докато премигнеш.

И все така на същото място си седиш 

Допир. На рамо. На коляно. 

И заглушаваш пожара само като си мислиш как сърцето и трепета да заглушиш.

Да задушиш желанието. Оценяваш и старанието на другата страна да не се издъниш.

Обичам огледала. Изправям се и заставам пред себе си.

Усмихвам се, гледаш ме.

Виждаш ли се в огледалото зад мен.

Представяш ли си, усещаш ли ме, изпивайки ме жарно с очи?

Усещам погледа ти върху врата ми, крадецо на огледала..

Чувам трепета на сърцето ти.

Защо дишаш така учестено ?

Ммм.. 

Защо ме караш да се чувствам така?

Докато още се чувам как говоря усещам мисловен разговор на други нива .

Заставал ли си между две срещуположени огледала?

Виждал си безкрайността.

И после ставаш , озърташ се , търсиш, усещаш, че ще я видиш отново в очите на някой друг.

Оглеждаш се за миг и той , който отминава потрепва в сърцетуп.

Няма правилно и няма грешно.

За безкрайна вечност покрита в миг ,за който откриваш цялата човечност.

И с много нежност , малко небрежност премигам два -три пъти , за да изчезнеш беследно.

Огледала. Така пречупени отражения. А двама в стая. Хиляди възможности сякаш на изображения .

Така впили очи отвъд едни в други, за да не се изгубят. 

Желание.

Да остана в огледалния свят.

Там където крадецът на огледала застава зад мен , изправя се, 

става, докосва кожата ми с нежните пръсти на ръцете си, изучава ме, сякаш съм платно, кето да изрисува. Да обича.

 се озовавам за пореден път в огледалото.

Изучаваща трептежа на махалото

За миг заглушаваща много образи преплетени.

А всички тези трепети?

На мен това ми е живота

На теб пречи ли ти

И оставам там. 

В огледалото.

За миг оставам, после тръгвам си с вибрацията на махалото

и полъха на вятъра от върха на свободата

ето вече не усещам земята под краката

А ти понякога ще идваш на гости докато се оглеждам. Ще ме изпиваш с поглед и ще ме докосваш все по-неустоимо , за да си откраднеш някое изпълнено с удоволствие стенание.

 За да ме целунеш със въздишка и да се почувстваш благодарен , че запазил си ме в своето съзнание.

Целувка с непознат

Това е една история за всички онези сгряващи сърца летни фестивали.
За децата на слънцето, които празнуват съществуването си и това на другите.
Гонките по плажа, морските игри, неутолимата жега и нестихващите свободни души.
Музика, смях , викове. Безброй капки морска вода. Досущ като хората - малки и незначителни, но обединени в едно - безкрай.
А ето там през гората едно момиче се разхожда само.
Търси, все търси и тя не знае какво, но продължава.
Гони се с еуфорията, усмихва се на слънцето, на дърветата.
Намига на небесата и с лека грация и подскок преминава през пътеките на десетки души, преплитайки своя собствен път с тях. Да се чувстваш чист като дете, като малки не разбирахме времето. Чудехме се защо все му слагат рамки и ограничения. Всеки ден бе така наситен, така ...безкраен.

'Ние сме едно цяло... '

Импулса да споделиш живота.

' Ето го! ' С децки смях и засилка се втурва към полуголо момче с шалвари.

Момичето седна до него достатъчно близо , за да усеща аромата на кожата му. Борови иглички и бира. Коленете им се докосваха. Бе на крачка да заговори, когато тя сякаш чула намеренията му го направи първа, приближавайки лицето си все по-близо до неговото. И започна да чете... Светлосенки на изненада и почуда. Очакване. Огън. Страст.

Зелени очи, горско зелено с морско синьо бяха очите му , сякаш пареха , галейки с леден плам кожата. Но така спокойни , мъдри. Уверени.
Красиво изрисувано Полинезийско слънце на рамото . Силно оформени скули. Проницателен поглед. Слънчева котешка усмивка. И всичко трепти, а единственото което искаш в такъв момент е да влезеш по-надълбоко . Знаеш ,че там е по-тихо, честотата на трепета по-силна. Допускаш да бъдеш погълнат от нечий поглед , за да разбереш ще се изгубиш ли в очите ѝ или тя в твоите. А ако почувстваш със сърцето си за миг виждаш други Вселени, така различни нови Светове.

Прочиташе всеки жест, всяка мимика. Нещо така задълбочено, случващо се в стотни от секудната. А той потъваше във всепоглъщащия ѝ поглед напомнящ вечността. Толкова кафеви бяха очите ѝ. Бездна. Тъмни и така топли като шоколад.
Заливаха го със страст и мекота и го обгърщаха в сладко горчива тъмнина, за да могат  да го вкусят на мека светлина.

- Провеждам една анкета.. хмм - Какво би направил ако някоя непозната дойде и те целуне ?

Пауза. От онези , в които си забравил началото на разговора. Мълчанието ти не е от уважение, изчакващо другия да продължи. Това бе от онези мигове , в които светът сякаш се завърта в пъти по-силно, а времето сякаш спира за миг да си почине. А човек проглежда вкусвайки духа на другия . Виждаш как най-естественото продължение е целувка. Ефирна, мека, топла. Загатваща.

Близост. Чувстваш трептенията на отсрещната душа, толкова е осезаема. Онемяваш.
Очакваш , усещаш ток бягащ по тялото си. С всеки един изминал миг виждаш все повече.
Най-малкото оставащо разстояние изглежда толкова голямо от върха на носа. Оставащото помежду поглъща най-силно, сближава като магнит.
Ето ги , тръпчинките ѝ докато говори игриво засмяна. Розовите ѝ меки скули, така меко и изящно подчертани, чакащи да бъдат целунати . А нослето ѝ...
Дори не осъзна как тя бе продължила да говори. Сякаш го питаше нещо.Усети се като влюбен, виждайки реалността ѝ, така близо до вкусването ѝ.
Гласът ѝ се носеше като тиха песен, мелодия на заден фон, а той чуваше сърцето си, как бие заглушаващо

Инстинкт. Това бе отговорът на въпроса ѝ. Чист , изящен инстинкт.
  .
И тогава идва вълшебния миг. Спираш да мислиш. Зениците ти се разширяват. Усещаш сладкия дъх на трепета . Отпиваш от живота, облизвайки  копнеещите си устни . Не ни трябват имена , нека ги забравим.
Отваряш очи. Времето се е събудило, продължава, минава през теб с времевия си вихър.
Най-кратките мигове, тези които за най-дълго спират дъха ни .


-Приятно ми е да се запознаем..Довиждане ... До нови срещи...

Възкликна тя и се понесе в танца си , продължи напред, а вятърът сякаш я следваше по петите. Оставяйки много въпроси и  жажда за още от нея.

Влюбена в мечтите.

Жадувам те.
Копнея.
Да те вкуся.
Да те видя.
Най-сладкото е забранено.
Свободни хора.
Свободни мечти.
Ето ме, до теб. Обърни се да ме видиш
Сега ще се усмихнеш свенливо и ще прибереш косата си от едната страна на ухо..
Искам да те докосна по носа. 
И да избягам.
Да се смея и да тичам, знаейки че ей сега ще ме хванеш и ще ме целунеш.
Ще се търкаляме в тревата.
Не съм я виждала толкова зелена. Почти колкото очите ти.
Разтапям се. Жадувам. 
Искаш ли да ме вкусиш?
Жадна съм, изпий ме. 
Нека се потопя в сетивата ти, да те усетя отвътре.
Позволи ми да съм проникновена. Обладай ме. 
После ме пусни да си отида, за да искам да се върна.
Докосни ме пак. 
Разпали пожар в мен . 
Целуни ме .
Вдишай ме.
Загърни ме в обятията си, а после пак ме пусни , за да танцувам под дъжда.
Танцувай с мен, лети. 
Последвай ме , ще се рея някъде в мечтите ни ...

Пожар

Познавам ли те?
Кой си ти?
Къде ме намери?
Чувствам ли те?
Усещам те.

- Здравей , ...може ли да те целуна?
-А..ъм..

И ето вече усещам нежния допир на устните ти с моите.
Топлината. Дъха .
Мисля си уиски ли пиеш.
Мислено се разтичам върху теб.
Облизвам те.

- Приятно ми е да се запознаем..Аз съм..




Въпрос след въпрос и все продължавам да те следвам.
Чувам те въпреки силната музика, виждам цветната светлина, която излъчваш - вдишвам те.
А ти ме гледаш, сънувам ли те? Погледът ти има настръхваща сила, но колко е силен в действителност, щом  проникна в съня ми ? Това сън ли е ?
Отдалечавам се, бягам, от отражението ти, от себе си, от начина, по който се чувствам.
Бягам, а се моля да стигна в обятията ти.
Преглъщам жадно за следващата доза страст в съня си.
Същността ми стене за пожар

А държах ли те всъщност или яростно прехапала бях устните си?

Раят другАд е

 Губя се в теб.

Дали в очите ти. Понякога в гласа ти. В допира.

Погубвам се, да бъда такава, каквато ме виждаш ти.

Прозрачна и тиха съм станала. Неспособна да хвана живеца в ръце. 

Изпълзва се. Посивява.Липсва ми трепета на дете. 

Не усещам вече онези пеперуди.

Душата ми тлее и жадува за пожар. 

Затишие. Пред буря. 

Мъгла. 

Изгубих се.

Започнах да се забравям. Не виждам себе си ясно като преди.

Вглеждах се в себе си дълго, дълбоко, в очите си. 

Обичам да гледам в това огледало. Рисувам се линия по линия.

Аз съм такава както аз се виждам.

Няма те теб, няма ги тях. Дори мен ме няма понякога.

' Аз съм, здравей , помниш ли ме? ' 

И тичам .

Към себе си. 

Как е хубаво да се преоткриваш вътре в теб, а не губейки се в някой друг.

Поглъщайки погледа му, виждам себе си там, но като бариера той седи между мен и Аз.

Как? 

Променям се, пречувам се пред погледа му върху себе си , преобразявам се в това, което той вижда. 

И сякаш оставам там. 

Заключена.

В очите му, в огледалния свят.

В неговите представи за мен самата.

Губя се . 

Избледнявам, сякаш посивявам.

Искам да се достигна, да съм себе си. 

Да се изрисувам сама в мечтите си.

Пусни ме, момче.

Да летя ме пусни.

Аз изучавам облаците , Вятърът ще бъде най-добрия ми приятел.

Дай ми свобода, за да мога да дишам , да чувствам, да обичам .

Усещам се в кожата си. 
Докосвам вибрациите във въздуха и ти нашепвам, ' Последвай ме , Ела ' 

Изгубих я.
Музата.
Дали някъде между усмихнатите целувки спиращи дъха?
Или в сълзите на изпращане....
А може би в тишината на заснежената гора..
избягала от шума на забързания прашен град.
Къде да я потърся, или тя ще ме намери...
Оглеждам се в небето, отразявам облаци с очи
Има там няколко сълзи, но надявам се не си личи..
Бягам срещу дъжда, гали ме нежно с капки, целува ме...
Утеха ми дава, виждам и небето плаче заедно с мен..
За красотата, за шума от вятъра люлеещ клоните..
За птицата песнопойка , за котенцето, което се крие в някоя кутия..
За усмивката на някой непознат..
За самотата , за любовта..
За онази двойка, която се крие от дъжда и тананика 'там ти ри рам ти ри ри рам'
За приятелите, смеещи се в кръгче в парка, които дъжда измива от неволите по света..
За всички, които дишат и чувстват.

За подадената ръка на в нужда изпаднал

За целувката, която Ти ми подари 

За пълнотата в душата, която ме прероди.. 

За онези последни две - три сълзи.

Често докато вали отварям прозореца си, за да слушам дъжда.
Чувам и вятъра , които със замах нахлува в стаята, подканва завесите да се поклащат замаяни в такт с шума от капките.
Безмълвни гларуси се реят тук таме като мухи без глави, наслаждавайки се на летежа си.
Коминът на Операта цяла зима оповестява , че там кипи от усмивки и живот, а хората въпреки парещия студ навън се превъплъщават заедно с артистите в различни роли.
Мрачното време навън вече не ме прави сива, студена.
Напротив.
Грея по-силно от всякога.
Изпълнена от светлината на въображението.

Така обичам кафето си.

Точно така обичам кафето си...
Шепне с аромата си още от кухнята .
Бавно съблича завивките....
Слънчевото утро започва да гали с топлина голотата.
Лъчи се прокрадват през завесите и закачливо намигат.
Усмивката ти рано сутрин изгрява пред мен с голяма чаша горещо кафе.
Точно така обичам кафето си...
Поставям го на рафта и с притворени очи , като морска вълна, обгръщам тялото ти...
Лек мирис на ванилия и уиски се понасят върху музикални джазови вълни.
Дали и кафето е толкова сладко както кожата ти, или мога да смеся вкусовете им...
Дали изгарям, или върховете на пръстите са нажежено желязо...
Горещо кафе стичащо се по извивките, като река в ръкава си, стремглаво проправяща си път напред.

Така обичам кафето си...
Без захар, с мед и канела.
Щипка ванилия.
Мляко. 
Сметана.
Най- ми е вкусна обаче капката от устните ти докато ми подаряваш нежна целувка.
Точно така обичам кафето си...
На точния връх на горчиво и сладко. 
Да усещам всяка една от съставките, преплела се в танц.
Леко да изгарям устни с първите глътки.
Да поемам аромата му дълбоко, загатвайки вкуса.
Точно така обичам кафето си...
Студено. 
Чакащо на нощното шкафче да бъде изпито.
Наслаждавайки се на стенещата тишина. 

Все още бягам по коридорите из внушителната столетна каменна къща.
Надбягвам се с тъмнината.
С бяг преминавам покрай студените , но обичани стени.
Настръхвам наелектризирана и по-решена от всякога.
Ще достигна целта си....tl;dr
Поемам дълбоко дъх.
(Взимам биричка от хладилника и подягодите студено е! Боса съм! )
Продължавам да се надбягвам с тъмнината.
Ах този изкушаващ мрак, дебнещ те, подканвайки те на танц.
Тичам.
Възбуждам се.
...
Виждам.
Светлина в тъмнината.
Ивица.
В края на коридора , водещ към ново Начало.
Достигам я .
Усмихвам се.
На всяко кътче от простора.

Дом.

:)

Размисли и Страсти

Има ли изобщо нещо правилно на този свят?
Дори един кръг нарисуван на бял лист може да бъде грешен.
А всъщност белият лист дали сам по себе си е истински бял?
И течейки, времето ни отвежда по потока си, на историята, на географията, на физиката... И развитие и градация, но ги има и спънките нали...
А  проблемите са само прости препятствия.. кое е по-лесно да преминеш едно препятствие или да се задълбочиш в решаването на даден проблем
А после?
Изобщо има ли такива неща или всички сме затворени в един времеви вакум, за да не изчезнем...
Защото в един момент всички изходни ситуации и развития на галактиките е било Абсолютно разрушение... и в един момент Времеви лордове затварят цели цивилизации в магически кръгове, а тези цивилизации сами по себе си изживяват своето съществуване отново и отново, от самото начало до самия край.
 А след това като рестарт на система всичко се възстановява?
Изход от кръговрат?
Или път , който води до изчистване на висшето духовно Аз.
Защото всички сме представи и личности на висшето Аз..
И за това Аз ще бъда промяната, която искам да видя в утрешния ден.. 

Да се събудиш до себе си

Обичам сутрин да се събуждам до нея.

Да галя устните ѝ с поглед и затаен дъх, наслаждавайки се на безпорядъка от кичурите ѝ къса коса гъделичкащи носа ѝ.

После осъзнавам, че дори не съм отворила очи,  всичко е сън.

Кое е това момиче, което спи в леглото? Как така усеща тя това в мен? Аз ли я усещам в себе си? Дали сме едно? 

"Знаеш коя съм, хайде полети, вземи ме с теб на своето пътешествие" 

Обичам сутрин да се будя в нея. Така крехко създание, ала изпълнено с мощ.

Ти обичаш ли да се будиш в себе си? Да бъдеш себе си, след сънищата, връщайки се от всемира в храма си.

Обичам да се будя до себе си, така не отворила още очите си, виждайки все още отвъд.

Подарявам ѝ усмивка, топла и нежна, целувка.

И тогава виждам теб, там в огледалото, махаш ми от друга стая с огледала, отворила си портала и бавно пътя проправяш си към моста за Души. Бягаме една към друга, прелитайки разстоянието. 

Ето , тук съм, до мен си, до теб съм. Усещам те в мен и вече самотата я няма, изчезва безследно.

Знам, красивА, целувам те, нека със обич да започне денят. 

И нея обичам , това момиче, което с рошава коса ми показа част от Света.

Обичам слънцето, което ми нашепва, че е време за скок в реалността.

За новото утро, за новия ден..

И отварям очи, и изчезваш като светли сенки в тъмнина, като различни галактики  събиращи се в глава.

Ала аз знам, че си там, дори и да не си в мен. И за това обичам душата и храма ти, момиче красиво, ден подир ден. 

Ароматни свещи.

Отнасям се по трепета на огъня. 
Стая изпълнена с множество малки свещи.
Невидими пера сякаш, на различни аромати, разтапят въздуха в топлата му обвивка от светлина.
Превръщам се в нея. 
Аз съм десетките танцуващи огънчета в мрака. Разтапям те. 
Обичам да чувствам разтопения восък по върха на пръстите си и нежния допир след това. 
Позволяваш ми да те докосвам с пламък, плавно преобразяващ ни в различни форми.
Витаеш ли с аромата на шоколад? Или пък с мирис на мляко,мед и бадеми галиш сетива?
Какво осветяват свещите?
Виждаш ли?
Безкрайна белота, безболезнено заслепяваща. Изпълваща.
Светлина.

И нагоре. На горе. И напред. И нагоре. На пред, и на горе.. 
Аз съм частица от пространството, препускам през хиляди измерения.
Гониш ме, материализираш се, усещам те до мен.. и аз пак изчезвам, и отново политам..
Миг подир миг ...
Все още съм в стаята, помниш ли? С десетките ароматни свещи. Ще ти припомня, чуй гласа ми..
Восъкът почти се  е разтопил.
На върха на пламъка виждам пирамида. 
Учестени дихания го контролират за миг.
Бягам към върха ѝ. Сякаш няма такъв, но продължавам..
Усещам дъха ти на врата си, шепне че ще те видя там на върха, небрежно усмихнат, задъхан с отворени ръце.
Восъчни пръсти с лекота сякаш разтапят кожата ми.
Отново съм светлина, безкрайна и топла, обградена от спокойна тишина.
Помниш ли бях пламъка? 
Искаш ли да ме запазиш в себе си , за да не угасна завинаги?
Аз ще стоплям отвътре душата. 
Ще светя когато тъмнината те задушава. 
Когато те разтопя, обещавам ще се превърна в нежно син огън.
Ще грея със студения плам, обгърнал в себе си цялата топлина, а след това ще ти я подаря.
И настъпва тъмнина. 
Ала и ти и аз знаем, че не е така...